08 October 2007

In the maze of her imagination

Защото само аз знам какво наистина става в главата ми, всяка една строфа, всяка една снимка, всеки един акорд, всяко едно замахване на четката, всичко това съм аз, а няма как да го обясня. Само да знаеше, нищо нямаше да е такова, каквото е в момента.
Защото не искам никога повече да плача така, както плакох сега, както никога. Защото причината трябва да е отдавна забравена. И за всичко съм си виновна сама, до последната дума в съобщенията ми. И няма на кого да го покажа, какво като майка ми е в съседната стая, най-близкият ми човек е на 3000 км оттук, а в момента дори на малко повече, другият е музиката, ала тя все ми казва да слушам сърцето си, както впрочем и други хора преди това, и точно заради това се налага да страдам. Защото ми бяха казали, че в момента, в който усетя как спирам да мисля за друго, освен за все още несъществуващи моменти в бъдещето, трябва да уловя момента. И винаги го хващам, и винаги това ми навлича все повече и повече беди, и мамка му, не искам повече животът ми да е шибана ирония с всичките си съставни части, и да съм непоканена част в чуждите животи. Не искам да ме прекъсват. Не искам да решават, че съм достатъчно малка за морал, но не и за съвети. Не искам непрекъснато да ми повтарят как съм трябвало да помагам на майка, защото тя е преживяла много и не й е лесно. И пак същите тези да си мислят, че мога да спра света да се върти и да наглася слънцето под по-полезен ъгъл, че имам решението на всички проблеми и въпроси, и че някак си имам сили да поглеждам снимката в портомонето си, без значение колко ми коства това. Колко бързи вдишвания и издишвания трябва да направя. Те дори не знаят за тази снимка.
Аз мога да съм нещо повече от този твой сън с тъжен хепи енд.
Но пък сънищата са прекрасно начало за красиви разговори, по всяко време. И бих могла да приема предизвикателството да съм част от тези разговори.


Четете надолу.


And then I tell her

Върнахме се от Белград, бих казала по-скоро благополучно, отколкото каквото и да е било друго, въпреки че днес ми казаха някакви неща, които предполагах, че най-вероятно са били така, но I couldn’t help it, както понякога ми се налага да повтарям.
Може би ви е интересно какво се случи в Сърбия, обаче в момента единственото, за което мога да се сетя, са музиката, снимките в апарата ми и труповете на стършелите.
Ще ви разкажа само за резултатите от 4 дни странствания по влакове и/или автобуси.

  1. Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. По-скоро никога не са, по това не значи, че винаги ще оставаш неприятно изненадан.
  2. Отново ми беше доказано, че съм отвратителен човек, разбира се, защото никога не съм, а и едва ли ще се науча да си прикривам емоциите. Не, не съм emo. Ок, сорри на всички батки/майни по въпроса. I simply cannot help it, нали ви казвам. Впрочем, за какво ми трябваше да си скапвам настроението последните два дни? `Щото имам невероятното умение да си набивам в главата всякакви филми и да го осъзнавам, но да ми трябва тройно повече време да се измъкна оттам. Предполагам, че се предава наследствено. И да се карам с хората за разни глупости по време на. И да съм хронично мрънкало, когато наистина нещо ми е скапало настроението. (Както вече съм казвала, не винаги е лесно да чуеш другите какво мислят за теб, но ще напиша само онова, което отговорих и в момента : „Мерси.” Наистина го мисля.) (добре че поне по снимките съм усмихната). И не съм особено наспана, и си изхабявам последните сили в опит да донапиша този пост .(понякога просто трябва.) Сорри, отново.
  3. Въпреки (вече миналия) ми рожден ден, не, явно не ми е разрешено да си поискам дори мъничко повече от това, което останалите смятат, че ми се полага.
  4. Music can be someone else’s girlfriend too.

И после хората, които видях в София. Това е другото положение, в Бургас никой не остава.
Без злоба и лоши чувства, нали? Важното е всичко да се оправя в един момент (било то и с помощта на един тиган по главата на авторката на този пост.) Пък и както казва Георги майно : „Няма страшно, така или иначе всички ще умрем.”