Защото само аз знам какво наистина става в главата ми, всяка една строфа, всяка една снимка, всеки един акорд, всяко едно замахване на четката, всичко това съм аз, а няма как да го обясня. Само да знаеше, нищо нямаше да е такова, каквото е в момента.
Защото не искам никога повече да плача така, както плакох сега, както никога. Защото причината трябва да е отдавна забравена. И за всичко съм си виновна сама, до последната дума в съобщенията ми. И няма на кого да го покажа, какво като майка ми е в съседната стая, най-близкият ми човек е на 3000 км оттук, а в момента дори на малко повече, другият е музиката, ала тя все ми казва да слушам сърцето си, както впрочем и други хора преди това, и точно заради това се налага да страдам. Защото ми бяха казали, че в момента, в който усетя как спирам да мисля за друго, освен за все още несъществуващи моменти в бъдещето, трябва да уловя момента. И винаги го хващам, и винаги това ми навлича все повече и повече беди, и мамка му, не искам повече животът ми да е шибана ирония с всичките си съставни части, и да съм непоканена част в чуждите животи. Не искам да ме прекъсват. Не искам да решават, че съм достатъчно малка за морал, но не и за съвети. Не искам непрекъснато да ми повтарят как съм трябвало да помагам на майка, защото тя е преживяла много и не й е лесно. И пак същите тези да си мислят, че мога да спра света да се върти и да наглася слънцето под по-полезен ъгъл, че имам решението на всички проблеми и въпроси, и че някак си имам сили да поглеждам снимката в портомонето си, без значение колко ми коства това. Колко бързи вдишвания и издишвания трябва да направя. Те дори не знаят за тази снимка.
Аз мога да съм нещо повече от този твой сън с тъжен хепи енд.
Но пък сънищата са прекрасно начало за красиви разговори, по всяко време. И бих могла да приема предизвикателството да съм част от тези разговори.
Четете надолу.
No comments:
Post a Comment