Музиката ми никога не е достатъчна и не знам какво да правя. Мисля си за всички места, където искам да бъда в момента, по default. Следващата седмица ще е може би дори по-тежка, а аз просто имам нужда да свърши най-после и да мина нататък с портфолио и нещата, които наистина ми се правят.
Сънувам много различни вечери едновременно, още от времето, когато бях в общежитето и интернетът беше кабелен. Такива сънища ме правят тъжна понякога, защото тези неща ми липсват. Не съвсем както Джеймс го обясняваше преди няколко седмици, не искам пак да съм там, не искам да минавам през цялата агония на първата година, търсеща мястото си тук. Но това не значи и че няма малки традиции, които просто бих искала да се бяха запазили.
В някакъв момент около 4 сутринта захвърлям всичко и започвам да танцувам в пространството между бюрото и леглото ми, да пея тихо с музиката и да наблюдавам как става светло навън. Некоординирани движения с ръцете почти смачкват хартиената топка около крушката. Не че ще е за първи път.
После бърз душ, за да се освежа, виждам синините по тялото ми и се чудя как са се появили. Момчил говори глупости, както винаги.
Междувременно се случват много странни неща наоколо, а аз тихо си стискам палци, колко хубаво ще е, ако наистина стане, and nothing's gonna bring me down (което не е съвсем истина, но се надявам всичко да е наред. По местата си, скоро, моля.)
No comments:
Post a Comment