Този гаден крайбрежен вятър, обаче успявам да се скрия от него за няколко часа в училището-до-нас, и се появят Весо, Жени Ч. и разни други познати, а и Румен накрая (и неизбежно си припомням разредения ром от предишната вечер), та докато стоя права през това време си мисля разни епични истории, епика и кайма, и евентуално някакъв чай, задето ми е студено, а какъв прекрасен обществен експеримент си направих за три часа.
Обществен експеримент #3
Колко е лесно всъщност да накараш хората да те погледнат. Ако бяхме на улицата, щяха многократно да ме подминават като бърз влак, сега обаче обстоятелствата ги карат поне да се обърнат и да погледнат какво им подавам (стикери, че са гласували). Повечето, честно, спират и си взимат. Понякога дори ме питат разни неща. Зависи колко съм усмихната на момента и дали им препречвам пътя, или просто си подавам ръката. За повечето възрастни усмихнато младо момиче, поздравяващо подчертавам, = нещо хубаво и позитивно. Окей, поне с тях нямам проблеми. Всъщност, само трима отказаха да си вземат, ама и те бяха някакви малоумници, както се изразиха малко по-късно. Другите, дето като им се усмихнеш и ти отвръщат със същото, и дори ти благодарят сърдечно, като че ли си им спасил живота, видиш ли, ако не си бил в този момент да им подадеш точно този стикер - младите двойки (които като цяло бяха абсолютни пичове до един, взимаха стикери и за съседите, и за децата). За младите юнаци с анцузи адидас не говоря, те са обичайната гледка вече - в единия се блъснах (а да не беше минавал зад мен, ебаси), другите трима не само първо не си взимат, ами после се връщат и взимат по три. ха. И, както и почнах в случая, младите започнаха да се появяват на групички по няколко след 1 часа, неделя сутрин едва ли не.
Изводът в случая е: всички се втурват, щом видят, че се раздава нещо безплатно. Ама какво да ги правиш. Човещина.
No comments:
Post a Comment