Тази седмица е бърза и дива, разговорите са много, все еднакви, но всъщност напълно различни. Хората се повтарят, усмивките им също.
Февруари започва така.
Германци и мопсове в пъбовете, глупави изречения, досадни мъже и почти ядосано Нели. Истории за призраци и шумове в апартамента, всички добри хора на света се опитват да си намерят работа. Всъщност този пост започна преди три дни и беше депресиран и ядосан, и искащ да помогне, но не знаещ как. Изпитвам онова ужасно натрапчиво чувство на безсилие, когато думите ми не стигат и идеите ми не изсъхват още в зародиш. Както през 2011, когато можех да видя силното желание на Рос да отиде в Ню Мексико, но нищо не зависеше от мен, изобщо. Преди няколко месеца обсъждахме как нямам почти никакви шансове да правя нещо свързано с дипломата си скоро. Сега съм с три проекта за месец и ИКЕА, което преди всичко е много хубаво място, за да се запознаваш с нови добри хора.
2014 моята година ли е? Както беше 2007ма и както беше 2010та (отчасти)? Къде са последователностите? Къде са филмите и къде е снегът, който ни бяха обещали? Почти ми липсва безгрижието на студентските години, когато почти всеки проблем можеше да бъде решен на парче пица и бира. Сега бирата не стига, а виното не е достатъчно сухо.
Не се оплаквам, наистина не се. Благодарна съм за всеки един проект - колкото и безумен да е той. Но съм и безумно изплашена от всичките неща, които този път са наистина и този път зависят само и единствено от моите умения.
Следващият месец ще е безумен.
No comments:
Post a Comment