С хиляди мъки денят минава по-спокойно и студено, а две песни си сменят местоположението от радиото вкъщи, после на плейъра и пак отнякъде след малко. Но е все още студено, а аз седя на стълбите във входа и знам, че съм права, но и тя трябва да е. Пет етажа по-нагоре отвреме-навреме вдигам поглед диагонално и слушам някъде далеч гласа на Били Корган, който не чувам, но знам, че е там някъде и е нещо ново. Изпускам Лиъм в момент на перспективно съкращение и визиране отдалеч. Изпускам и себе си зад ниската ниска маса и падам безцелно никъде час преди. Да.
Навън все още е студено, но не усещам вятъра. Не знам дали е там, не знам. Сигурно, а няма и нищо от другите. Топло е едва вкъщи под одеалото, нямам сили да се съблека, с панталон и блуза на странни дървета от естествен памук.
Събуждам се, а е все още събота, не обичам съботите да си губя, да се губя в съботите и да е вече неделя. Сънувам се вкъщи и някакви хора пред мен, синият диван все още си е на старото място, а сега нямам никакви спомени от положението му сега, би било крайно време. Хората са необичайни, къде а другите, къде, нима не е десети клас и не е 2 сутринта, какво правите вкъщи и познавам ли ви всъщност? Само се виждаме всеки ден край паметника и нагоре по главната, всеки петък и събота.
Когато ми е студено, ноктите ми посиняват.
No comments:
Post a Comment