I don't have the head-space

Днес избухвам бързо и последователно, красиво и умишлено, слушам часовници на фона на септемврийски поеми и се надявам да не чуя номер 21. Срещам всякакви хора, всичко е в главите им, точно както се случва често и на този остров. После се смея на черни злодеи в края на коридора, потъвам отново в остатъците на понеделнишката надпревара за дължината на чина, и рисувам, и после трия стари ненужни съдби, и после пак рисувам, и събирам остатъците от електрическо шампанско/разредена мента, използвам ги наместо вдъхновение и сътворявам любимото си място за живеене. И защото не знам дали ще мога и кога, вслушвам се в чуждите въпроси и съвети, нищо, че не търся.
Отново сме в онези моменти, онези, неразбиращи и несериозни, незнаещи и непредлагащи, не искащи, ненадеждни, неочакващи. А сто милиона слънца по-късно всичко е наред, стига да имах времето.