Седим с Елена и чашите с ябълково мохито пред нас и обсъждаме разни минали и настоящи събития. Прекалено много неща се промениха и разпаднаха от началото на лятото, решаваме, а аз допълвам - "Увеличиха се с още няколко след рождения ми ден". Поклащаме уморено глави и се полу-излягаме върху масата.
"И тази кръгла маса мина", започва отново тя, "Много ли се изложих?"
"Никак. Всички бяхме страхотни."
Някъде обаче ни се е загубил ентусиазмът от предишните дни. Ще да е някъде между безумните смс-и и поредните спорове от рода на "забрави всичко (за общото благо) за час-два". Общо благо обаче няма, а времето е именно only happy when it rains. Отвратително, последните няколко дни. А едва ли можеше да бъде нещо друго, щом реших да променя радикално отношенията към хората. Съжалявам, но нямам вече нерви за хора, които в най-добрия случай не са съвсем сигурни какво правят. Нямам и нерви да чакам да ми се обадят (а няма и смисъл, впрочем). И не, няма да "натисна пауза на митологичното ми сърдене", защото ти беше пределно ясно, че ще откажа да изляза където и да е било заедно със Станислав. Мисля, че също е време да определя приоритетите си, както често съветвам напоследък хора около мен.
"Нямаш си идея колко щастлива се чувствам самата аз, като видя как лицето му грейва, когато се появя."
"Права си, нямам."
No comments:
Post a Comment