Снощи видях една тъмна сянка в картината над леглото ми. Помислих си, че съм аз. Всъщност бях точно аз, но не бях сигурна тогава. И точно докато се чудих, се замислих за светлините и сенките в живота (си).
По религия съм православна християнка. По убеждение съм оптимистка. Ако питате приятелите ми, съм рошавата мисъл.
Обаче в онази зловеща нощта сянка не видях нищо християнско, нищо рошаво, още по-малко оптимистично.
Още ми се губи смисъла на сянката, обаче съм сигурна, че ще да е нещо тайно, някаква тайна, скрита зад дивана. Или някаква изненада(Както казва поетът Съни - `Eine grosse Überaschuuuuung!!`). Но не беше страшна, не и зловеща наистина. Напомни ми за онези купони, на които гостите се крият и изненадват празнуващия.
Всъщност ми напомни и толкова много недовършени или незапочнати проекти. Напомняше
ми мен самата, може би защото виждах точно себе си.
И ако това обясняваше донякъде неочакваните въпроси за сенките, изскочили изведнъж, въобще не ми помогна да разбера Пълнолунието. Както не разбирам и Изгрева и Залеза.
Всъщност, като те замисля, не разбирам нищо по-сложно от моето собствено Аз.
Време е да помоля някой да ми помогне. Наистина.
2 comments:
dobre e, che se razbirash..az i towa ne moga, za sebe si...
Разбирам се аз, трънци:))))))
Post a Comment