What makes you happy, what makes you sad

Има нещо ужасно и депресиращо в моментите, когато си търсиш работа, а всъщност никой дори не си прави труда да отговори (което е практика, но в момента не ми помага), дори местата, за които имам всички квалификации and then some. А дори не получавам интервю.


Има и по-депресиращи моменти, когато си намерила работа на някого другиго, за която и ти си кандидатствала, но си осъзнала, че не съществува вселена, в която би се преборила срещу него. И все пак си се надявала поне на някаква реакция. А междувременно си раздвоена между опитите си да си искрено радостна, че все пак си помогнала с нещо, и мечтата просто да седнеш на земята и да гледаш в една точка, защото в края не ти е останало желание за нищо друго.


Докато някой се опита да ми обясни, че много хора са така, и това е факт, друг факт е, че хора, напуснали училище на 16, в момента си намират работа непрекъснато, защото имат "опит" в дадена работа, а аз се чувствам все едно последните 15 години съм ги загубила напълно в учене и сега не мога да се класирам за разговор дори за места, които не изискват особени познания по нищо.


Някой веднъж беше казал колко е важно учението, че то щяло да ми отвори всички врати. Е сега може да си навре мисълта отзад, защото в края на деня все още ще съм момичето, което има пари, които й стигат общо да изкара месеца, ако не излиза повече от веднъж на месец и не яде навън, и ако се случи месец без много принтиране на проекти и гигантско портфолио (както, изненада, този месец), и тези пари дори не са нейни, и с всеки месец се чувства все по-ужасно от факта, до момента, в който изглежда почти смешно.

Все пак утре ще ходя на кино, за първи път от прекалено много време, за да гледам The Avengers, защото в един момент напрежението стига дотам, че ръцете ми се подуват, по клепачите ми избиват червени петна, а цялата кожа на лицето сърби.