Вървя бързо към вкъщи. "Туп-туп-туп" потвържава ритъмът на сивосините кецове, поемащи тежестта ми - звучат страшно на всеобщата тишина към 11, обаче ми напомнят на разни неща, които са се случвали преди n-та част от времето, колкото и да не съществува то.
А тези спомени са повече от ужасяващи, дори забавни, но времето до нас не ми стига да разгадая всичките им тайни. Предполагам, че утре пак ще има време за същото упражнение, ако се запази основното условие и не срещна наркомани по пътя. Отново.
Но днес ми беше хубаво, може би смешингпъмпкинсовото ми предсказание за деня не е било чак толкова далеч от истината.
А в момента ми се приспива, слушайки Крис Корнел, и дори си представям в просъницата си как подскачам на концерта му.
Утре или по-точно днес след около 12 часа очакваме хора от Пловдив (другите ще идват по-късно същия месец) и дотам всъщност, а от петък до неделя сме отново на уъркшоп и ще започва голямото мазало. *Аз поезия не мога да пиша.*
Ениуей... Let it shine, just let it shine.
2 comments:
Let it shine, indeed! :)
стига с тази поезия, бе, че животът ще си мине в търсене на невъзможните думи/конструкции:)
Post a Comment