Walk on through the wind

Този гаден крайбрежен вятър, обаче успявам да се скрия от него за няколко часа в училището-до-нас, и се появят Весо, Жени Ч. и разни други познати, а и Румен накрая (и неизбежно си припомням разредения ром от предишната вечер), та докато стоя права през това време си мисля разни епични истории, епика и кайма, и евентуално някакъв чай, задето ми е студено, а какъв прекрасен обществен експеримент си направих за три часа.
Обществен експеримент #3
Колко е лесно всъщност да накараш хората да те погледнат. Ако бяхме на улицата, щяха многократно да ме подминават като бърз влак, сега обаче обстоятелствата ги карат поне да се обърнат и да погледнат какво им подавам (стикери, че са гласували). Повечето, честно, спират и си взимат. Понякога дори ме питат разни неща. Зависи колко съм усмихната на момента и дали им препречвам пътя, или просто си подавам ръката. За повечето възрастни усмихнато младо момиче, поздравяващо подчертавам, = нещо хубаво и позитивно. Окей, поне с тях нямам проблеми. Всъщност, само трима отказаха да си вземат, ама и те бяха някакви малоумници, както се изразиха малко по-късно. Другите, дето като им се усмихнеш и ти отвръщат със същото, и дори ти благодарят сърдечно, като че ли си им спасил живота, видиш ли, ако не си бил в този момент да им подадеш точно този стикер - младите двойки (които като цяло бяха абсолютни пичове до един, взимаха стикери и за съседите, и за децата). За младите юнаци с анцузи адидас не говоря, те са обичайната гледка вече - в единия се блъснах (а да не беше минавал зад мен, ебаси), другите трима не само първо не си взимат, ами после се връщат и взимат по три. ха. И, както и почнах в случая, младите започнаха да се появяват на групички по няколко след 1 часа, неделя сутрин едва ли не.
Изводът в случая е: всички се втурват, щом видят, че се раздава нещо безплатно. Ама какво да ги правиш. Човещина.

We don't give a fuckin damn.

Позволявам си своеволието тави вечер да спя малко, защото съм на 17, защото утре имам глупави часове и защото всъщност не ми се спи (а и музиката е толкова хубава, че нямам желание да я спирам).
А и утре пак ще бягам по и от задължения, по коридорите нагоре-надолу, и тогава се чувствам най-жива, нали знаете; мп, всички-неща-които-трябва-да-знаеш-за-печатането-на-вестници, репетиции по никое време и всичко в правилната си последователност.
Try not to panic.
Снощи сънувах и си помня съня, играехме мафия (а от колко време не сме?) и се смеехме на разсъжденията си, сестра ми беше изнасилвач, сигурна бях, аз пък по спомени би трябвало да бях убиец, съдбата беше Ваня Ж., за бога, която даваше съвети как да се преструваме по-добре, а на това май му викат професионално изкривяване. Останалите не ги помня, но бяхме в хола и ядохме нещо. И беше забавно.

Friday, I'm in Love

Нямам някакви специални спомени от днес. Преди да сте попитали, не съм реанимирала от партито.
Обаче последната седмица беше (и за бога тя не е свършила все още) толкова запълнена с разни събития, кръгли маси, митинги, интервюта (тинтири-минтири), че вече почти нищо не може да ме впечатли.
И Хелуийн партито, на което първо нямаше да ходя, после щях да бъда курва, после идва Катя при мен и ме пита "Нели, ти какво си, Майката Земя ли?", и чак накрая се установих като групито на Kiss. Да, на същите Kiss, и което беше забавно - имаше толкова много метъли, облечени в познахте какво - черно, че Kiss се различаваха само по грима си, те и по това по принцип само могат да бъдат отличени, иначе аз се откроявах с червения си корсет, който за пореден път си откри някакво предназначение, и грима (да се разбира - ръчноизрисуваните линии по лицето ми с очна линия).
Everything on its place, за пореден път. И беше забавно, да.
А майка заминава утре сутринта за Истанбул, така че може да се смята за добре, че седмицата не е свършила още.

Spinning Around

Разхождам кучето и съм си подредила 2 плейлисти в плейъра - Playing the Angel и сборни песни за подскачане и хилене. Предимно за хилене. А хората ме гледат странно
"Какво ли пък се хили толкова, ми не си гледа кучето?",
или другото, като започнат да ми говорят, а аз съм увеличила звука на макс. Сорри, пичове, не ме интересува дядо с кои кучета и собственици завързвал контакти, аз съм асоциално момиче с хронична наклоност към насилие и музиката ми е по-важна от това да ви отговоря как е Сънчо. Еми, пред вас е, решете сами.
Започва Precious и идва време да се правя на секретарка по поръчка или добрия вестоносец, нещо такова, и решавам, че Марто никога повече не трябва да прави експерименти с коса нула-номер. Както казва сис: "Сигурно прилича на мутра."
После започва Кайли, която аз не слушам в малки изключения, но уважавам до мозъка на костите, защото тази жена е преживяла всичко, ама наистина всичко. Малко като Мадона, обаче без изгъзиците с Бритни. Пък и е австралийка. Тя пък ми напомня на едни тайни видеота на Никола, където той си танцува по неговия си начин (и неизменното размахване на крайници) и хиленето ни около него.
And did I forget to mention
That I found a new direction
And it leads back to me.

Gangster Trippin'

Из безсмъртните улици на Бургас, разходка от светло към тъмно или обратното, зависи от часа, музиката е предимно забавна (Мисля, че е прекалено светло и горещо за емотата. То и как ще бъде иначе, с това "черно върху черно" не се живее.) и никога не бихме искали повече, отколкото може да понесем след 3 бири, например.
В този ред на мисли (или просто в някакъв) се опитвам да поискам да разбера каквото и да е било от тези 101 реда субтитри на Inland Empire, без особен резултат обаче. С последната реплика (чиято последна дума е before и този път няма как да я сменя) си представям физиономията на Шон преди футболния мач и волно се усмихвам. Ок, Cashback не е за всеки, но това не му пречи да е приятен и забавен, и отгоре на всичко никога не разбираме кой е бил другият движещ се в спрялото време, обаче много би ми се щяло да завали сняг и да го направя този номер и аз.
Иначе как ви се струва, завършваме уъркшопа с мафия и грандиозен разгром на убийците, които всъщност са единствените врели и кипели в играта (аз и "дете на латиница"), а Sing for the moment на Aerosmith всъщност не е Sing for the moment, а е Dream On.

How long now

Последното разумно нещо, което направих днес преди да осъзная, че вече съм си вкъщи, беше да погледна пресния мастилен надпис на дланта си. Напомни ми на една книга, чиято последна част излезе съвсем наскоро, и започнах да се смея. Два часа по-рано сънувах един сън, който ме преследваше цяла седмица преди около 5 години и който беше свързан с въпросната книга. Събудих се и главата ме болеше. Нямах белег на челото. Затова пък си спомнях съня ясно. Засмях се.
Смях се също и в баба наобяд, преди това със Софито в офиса, сутринта с радиото, отново снощи, вчера през деня и така обратно до понеделник.
Не помня да съм се смяла така активно от доста време.
Предлагам следващите дни пак, не защото са почивни, а защото винаги е по-добре да се смееш.

Picture Book v2

Picture Book v1

Did you ever notice that there's a certain line in every song sticks out because it reminds you of a person that you just can't forget?
Нещо такова се опитвам да обясня напоследък на разни хора, обаче понякога е точно толкова безефектно и безефикастно, колкото и седенето пред телевизора на обяд.
Give me the song and I'll sing it like I mean it.
Другото нещо са снимките.
Днес си представях как утре ще отида на плаж след работа, или например ще седна да гледам дъ Пайтънс, или да чета Ъ Клокуърк Ориндж, обаче гледайте сеири утре следобяд. Иначе казано - запасете се с достатъчно много търпение и една палка, за всеки случай.
А относно мистерията къде се бях скрила предната вечер - с Мартина си направихме един малък импровизиран Джулай, където обаче видяхме как слънцето изгрява. Няма проблеми, нали все още сме юли така или иначе.

In the strangest places

Ако започна да разказвам за всяка една случка от снощи, за автобусните спирки, за серийните убийци и домовете/скривалищата им, за нашия и съседните огньове, за музиката, за шезлонгите, за храната и за нас самите в цялата тази бъркотия, би се получил един голям постхичкоковски разказ с елементи на разсъждение.
Не това ми е целта в момента, а по-скоро да се убедя, че пострадали няма и всичко е под контрол. ("Ся, верно, под наш контрол, но поне под някакъв контрол, ебаси.") В крайна сметка, по-добре под наш контрол, отколкото под контрола на някакви, които дори не знаят за какво става въпрос. Or we find a new reason, a new way of living, and we breathe it in and try to dream again.
И все пак, този юлски изгрев си беше подходящият край на последните десет дни сама-вкъщи, и подходящо начало на лятото. Имам чувството, че всяка година това начало започва все по странно, ама сигурно и това е нормално.
There I was on a July morning.

You oughta know

Сякаш е нещо най-обичайно, а тишината и спокойствието в училище са толкова прекрасни. Затова пък компютърът прегрява от музика и други такива, Mi Nismo Andjeli 3 е в прогрес на сваляне, утре ще караме три часа, при късмет - 1, неделя съм сама вкъщи, както и от следващия петък, и всички тези неща също са прекрасни сами по себе си, особено различните идеи, които заплануваме за вкъщи към 3:30 a.m. (и бурканите с лютеница).
Айранът пък е прекрасен при болки в корема и недоспиване.
По-късно същия ден паднах в банята, но за това съм си виновна наистина само аз. Но и това е по-скоро забавно, отколкото болконосещо, ще се разбере утре кое е надделяло.
А времето не знае какво иска.
Go out and play, anyway.

I wanna be sunlight

Grolsch-ът отдясно не може да промени факта, че седмицата вече свърши и, ура, следват seven days in sunny June, без значение, че изкарах 5 на граматиката. В моя защита пеят Chris Cornell, Freddie, Foo Fighters, Уикеда и Ъпсурт. Въобще, всичко си е по правилните места и неочакваните хора петък вечер.
I'm travelling at the speed of light
I wanna make a supersonic woman of you
Иначе аз сама съм си наредила плейлистата, но пък по З-рок пускат The Beatles и Janis по обяд, а майка се стряска от силната музика. В 21:06 пък ще слушам чуждите плейлисти и гледайте да има хубава музика (това беше риторично), иначе казано - hey now now.
Със същите обичайни заподозрени сме в творческа кулминация на линчовските идеи относно хубавите филми и пейките, както и Рупърт (Рупи Рупи Рупи Рупииии!) в цялата безименна засега история, в която задължително ще бъдат замесени страховитите миризми на сеното и Пикасо по стената. И за капак, за втора поредна година ми обещават да ме научат да карам колело. Този път обещанието е двойно.
Everything on its place.

Brave New World

<<Да казвам нещата с истинските им имена и да не се интересувам от последиците на първо време.>> Part I
Защото седмицата е ужасна; защото не само ревах, но и продължавам да си блъскам главата с какви ли не проблеми и глупости по никое време. Няма виновни, не, не, всъщност аз съм си единствената виновна за цялото си състояние.
Така е то, цяла седмица се случват някакви ужасни неща и вали дъжд, и сме в неправилната смяна. Утре ще ходя в Китен за откриването на хотела, което е сигурно най-голямата глупост напоследък (да ме вземат на откриването), и ще бъде наистина brave new world когато седмицата свърши. Отделно някакви случки и разговори в МП ме карат да си припомня Станислав (не Сънката), и всъщност този малоумник само ми лази по нервите и добре, че не се появи вчера на събранието, защото ме избиваше на бой минута след минута. И добре, че също Тошко's always there when we need изпепеляваща вълна от слънчево настроение.
Няма да споменавам снощи, освен че гледах един от най-глупавите филми в американското кино въобще(вопште?), а с Мишо познахме около 99% от сюжета, колко странно, и ядохме спагети с макарони, колко още по-странно. После разбрах коя дума да не употребявам на английски и се пренаситих на испански хипхоп.
Now I need a place to hide away.

Звездата

*този пост го посвещавам на първото онлайн предаване на Марто*
Не знам до колко е истина.
Искам да пратя съобщение.
"Следващия път ще вземем една каса Бургаско, три тарелки пържена цаца и ще седнем на същото капанче."
Държавата ни е за психо диспансер.
Леле, кво станаа? - Кажи, кво стана?. Копелее, кво станаа? - Кажи, кво стана?
И разна друга странна музика, като ме поздравяват с Кайзер Чийфс.
Вчера гледах една прекрасна 30-минутна студентска постановка, в която саундтракът беше свиренето на китара на един от актьорите. Днес си правим сцените сами на плажа, или пък цитираме разни познати хора и песни; кракът ме сърби от комарите, а ръцете - от нерви.
Музиката пък спасява животи.

You Know My Name

От два дни не знам какво искам да слушам, и това боли.
От два дни сме се настанили в стаите на вече завършилите, а днес Христина се изплаши от начина, по който влязох в стаята (все пак).
От два дни пращам мейли като побъркана, пиша статии и рецензии, архивирам снимки за различни хора и обяснявам как има и други готини снимки, ъплоудвани във flickr-албума ми. Понякога гледам случайни сериали или пък "Карибски Пирати" (който пък въобще не е толкова зле, всъщност), а после - някакви идеи за утре вечер и ром. (Но не и този, който отлежава от Ивановден.)
Въобще, от два дни губя мечти и връзки с действителността; спасявам тази вечер, но започвам да плача насън; въобразявам си разни неща (а самовнушението е силен противник), но в един момент осъзнавам, че това едва ли би имало смисъл и стойност.
Накрая, от два дни се случват само неща като едва ли не дежа-ву, познати моменти с отварянето на вратите, изпитите и песните преди тях, или как това вече наистина се е случвало и преди.

I Still Remember

Не че е станало кой-знае-какво всъщност, просто е ужасно тъжно когато минеш по дясното крило на първия етаж в очакване да се чуе глас отнякъде, а всъщност да няма дори учители. Малко и почти неизбежно си припомням от сряда разни забавни моменти от там, на които съм присъствала, обаче "течее, всичко течее".
Говорейки за уникални випуски, това наистина беше нещо като пример по учебник. Нещо като випуска на сестра ми донякъде, особено след като изведнъж на последната ни репетиция заговорихме за Николай-който-се-е-притеснявал-дотолкова-че-е-пил-валериан, например. Когато има с какво да бъде запомнена, една група от хора винаги и почти неизбежно се пази в спомените на тези след тях.
По принцип, а това беше само увод на идеята, че баловете вече минаха, остават някакви снимки за разпращане и разкази от вечерта/вечерите, и песни за слушане, и други идеи, което пък е тясно свързано с предишния пост. И май че обещахме да не плачем повече.

Thank God It's Friday

Все още треперя, но си има други причини за това. Мисля, че просто ми е студено.
Мишо си тръгна преди малко, а около десет часа по-рано играхме Маршрутка пред разни хора. (Което беше интересно, защото се появиха някакви хора, които въобще ама хич не очаквах да видя, и единственото което повтарях последните няколко минути преди да почнем, беше нещо от рода на "Не, не, това е ебати якото, какво правят те тук?! Супер!" и т.н., а разните му там техници от театъра ме гледаха странно и неразбиращо.)
После отиваме на пицария с колегите, където правим идиотски снимки, ядем разни неща и пием задружно бира, после продължаваме да се снимаме, те отиват в някаква друга кръчма, а аз - вкъщи, след като съм им обяснила къде живея. (Да бе, няма да се появят. А толкова ми се надяваше да изпратя Сава подобаващо. Не че нещо останалите, ама така и не успяха да ми станат толкова скъпи и да сме се смяли задружно на такива глупости по време на репетиции.)
У нас има някакви обичайни заподозрени, дори Тошко е тук, но той явно изчезва крайно мистериозно докато спя на дивана, докато другите играят тетрис. После и останалите си тръгват един по един, докато накрая не оставаме аз и Мишо и гледаме два епизода на Футурама в опит да свършим бирата, но няма това как да стане, има още две бутилки в хладилника, а тази не успявяме да я привършим.
С този пост се разбудих така или иначе, така че ми остава да гледам някакви филми и епизоди, към 6 да си легна и като се събудя (доста след 10-10 и нещо), да пратя смс на някой произволен да попитам какво всъщност стана, след като си тръгнах.
Ух, мина супер. :)

Tuesday Morning

От този пост за днешния ден бихте разбрали:

* как не мога да понасям някои избрани хора и ме сърби, че трябва да си мълча за това
* как се нареждат някакви други тъпи хора относно разни неща, които са казали в една братска скандинавска държава на други хора, което е било накратко тъпа грешка
* как се чудиш къде да се скриеш, за да не те видят разни хора на отсрещното гише
* защо във всяко положение важи максимата shit happens
* приятно ли е да те изненадат с контролна понеделник сутринта
* още по-приятно ли е да не разбираш нищо по физика
* дали сме освободени от училище в петък
* каква е истината за болките в корема ми днес сутринта (недоспиването и бирата на гладно, как кое)
* какво ще правим утре/четвъртък/петък вечер
* do you really want to live forever anyway

One Last Chance

Сякаш се превръщам в себе си, когато стоя дълго след часовете, превъртаща разни песни и загледана в листите с безмислени реплики или в хората около мен, после сигурно съм уморена, но не го чувствам; отивам за билети, но те са прекалено скъпи; пращам съобщение и разговарям с онзи-който-прилича-на-Джеймс-Морисън, а след това гледам клипа на Undiscovered и всъщност те наистина си приличат ужасно много.
Храня Рупърт, а той ми се муси задето не го пускам да ходи зад телескопа; ядосвам се на разни хора, чиито имена са като моето, но всъщност нищо няма смисъл, след като и утре е ден в крайна сметка.
Продължавам да слушам няколко песни на Джеймс и пея така, че до неделя ще съм останала без глас. После пак говоря с Елена и това е нещо като по-приятния завършек на деня.

Към

Да, обаче дали ще има общо с това "защото така за всички ще е по-лесно" или пък "как така няма да го уважиш", мисля че сама мога да преценя.
Същото важи и за заека, който почна вече да ме слуша (да де, ама Мишо ще си го вземе след известно време), след като видя да размахвам Мисия Лондон нагоре-надолу.
След което започват някакви песни от лятото (съвсем случайно, честно!), което пък съвпада със среднощния разговор, и аз изпадам в някакъв безумен смях, докато Мишо сменя компютрите (или там каквото правеше).
Рупърт пък все пак подскача из стаята, но той си подскачаше и докато Валя ми обясняваше разни неща, а в момента се е излегнал, явно всичката хартия, която изяде, му е дотежала.
Май е вече да си лягам и аз, утре е нова история, в Китен или в Бургас, Георгьовден и належащи пожелания. И песни.
Както винаги.
I'm not afraid of anything in this world
There's nothing you can throw at me that I haven't already heard
I'm just trying to find a decent melody
A song that I can sing in my own company

Inner Smile

Everything in this film is real.
Преди месеци се случи така, че по едно и също време двама човека се намесиха в живота ми. В момента всичко, което е останало, се пази в една подпапка на папката Nelly.
Нищо необичайно.
За утре ми остава само лк (ат ласт) и снимки, които ще спасят живота ми. (How to save a life?)
Про-па-ган-ди-рай!
The hero dies in this one.
И май че е защото първо бяхме в онази (култова) актова зала, после ни карат да ядем, а докато се усетя, ме обявиха за анархистка. После странни съобщения и хора от чужди разговори и от 1 май пред мен, но не достатъчно близо, за да ме чуят.
Така е то, героите имат навик да умират на най-напеченото, за да ги запомнят като велики, а оживелите да вършат мръсната работа.
Как мислите, музиката и фотографията спасяват ли животи?