I'll bet that you can hear the rain

Никога не е на добре, когато сънувам минали събития. А помнех всичко, преживях цялата нощ наново. Такава съм аз, помня - спомням си и кучето, което душеше наоколо, и буцата лед на главната алея, и себе си, седнала на пейката. Последният човек на света, спомням си дори песента, която слушах. Не знам защо. И полата, с която бях, и глупавите изречения, и началото на номадските разговори, и чувството, че улицата е на километри от нас.
Сънувах всичко това. Имам съмнения, че филмът е виновен.
Но се събудих спокойна. Всичко си беше на мястото, нямаше сънища за самолети или за Аляска, нямаше болка и притеснения. Само аз, бореща се с времето.
И не знам с кого ще живея. Знам, че не се прави така, но не ме интересува. А може би в крайна сметка плановете за двете момчета ще се сбъднат. (А сега и Рос е извън списъка, защо продължавате да го правите, глупави момчета?) Но може би с непознати. Всичко наново.
А този път проектът е лесен. Искам да изляза в четвъртък и да се видя с онези хора, да отида на обичайното място и всичко да си е на мястото.
И без кошмари този път.

You're a long way from home

I swear to God, I heard the Earth inhale,
moments before it spat its rain down on me.
I swear to God, in this light and on this evening,
London's become the most beautiful thing I've seen.

I can't do the walk, I can't do the talk

Днес по радиото пуснаха Sewn, истинската, така така прекрасната Sewn, обичам я, обичам я, обичам спомените на нея, обичам да не мога да я пея, обичам нейния таг, обичам The Feeling, и искам да се омъжа на нея. Някога.
Знам, че един ден ще се появи някой, който ще я пее без да съм го попитала и без да съм го помолила. Някои може да продължават да си очакват прекрасните рицари в бляскави доспехи на бял кон (ако коне изобщо останат след глобалното затопляне), на мен ми стигат само тези пет прекрасни минути.

А междувременно Айона говореше по телефона със Сара и ми се хилеше на ентусиазма, без да е нужно да й обяснявам нищо за песента. Малко по-късно пуснаха Fratellis. Защото просто така трябва.

She loves big cities – they are so full of life

Един човек не знае пътя. Това съм аз.
Един човек нетърпеливо чака нещо да се случи.
Чака своята експлозия.
Един човек отказва да мечтае за собствения си
живот.
Това съм аз.

Един човек е яростен на целия свят,
защото светът го лиши от врагове, от очевидности,
от романтика.
Сега той трябва да решава в кой бог да вярва,
в коя страна да бъде, къде да работи, с кого да
остарее заедно.
Трябва да решава за всичко.
Един човек вижда, чува, усеща с кожата си
края на света, края на света,
края на света, краха на света.

прекалено много от него, прекалено много от тангра и от остава по главната улица към вкъщи. "мини тяло" и хората се оглеждат, преди да пресекат на червено; "ще дойдеш ли с мен?" и се опитвам да се задържа на крака, но се усмихвам - и не ме интересува, защото свилен никога не е бил тук, сега, на тази улица, по този лед. но не искам повече остава, искам други песни, нови - и хубави. (обичам думата "хубав". красива е, просто красива. "хубаво". "хубава".)

We lived an adventure

Помня снощи все едно отново бяхме 4ти клас и ни гонеха от едната стая, само за да се преместим в съседната и да вдигаме все толкова шум. Помня всичко, помня всички - и беше весело, онзи тип весело, за който накрая се чудиш - защо никой не се е сетил за нещо такова по-рано? Всички смесваме анимации и герои, всеки е нещо интересно - и, господи, колко сме много. Аладин ми налива от бирата си и се радва на френския ми акцент (а аз му казвам, че не - България, и е над Гърция точно.), синият дух изпълнява всички желания и пее шумно, Алиса, Уенди и Снежанка пушат заедно до прозореца; Тинкърбел и Тигър се смеят на собствени шеги и пияни хора, а двамата режисьора преподават на Есмералда (мен) краш-курс по шотландски за напреднали.
След часове спя на дивана в хола на Сара и сънувам сутринта, която не се случва (но Броуди се смее и прави глупави коментари преди първата си чаша чай), "ключовете, къде са ключовете, отново?" -под леглото на Карла, където им беше мястото.
Костюмите са вече захвърлени нанякъде, аз се опитвам да заботя (но как и не се получава), тората е провал на квадрат, но важното е, че за една вечер бях забравила всичко. Само, за да не мога да се отърва от натрапчиви песни сега.

Kashmir

Говорим си за пътуванията ни последните седмици, София и Ямбол (е Градът). Покрай нас прелетява един от зайците. Не знам защо се сещам чак тогава да й кажа:
- В София видях най-красивия мъж на света.
В. почва да се смее.
- Трябва да видиш в Ямбол колко красиви мъже има. И са толкова различни.
- Но този беше просто най-прекрасният. Съвсем сериозно. Просто...Красив. А го зърнах само за три секунди, докато пресичаше покрай нас.
Тя ми вярва.
Така си прекарваме часовете в училище. Днес по изключение и пренасяхме столове.
Everywhere I go, kids wanna rock.
И Сънчо вече си е у нас и сега трябва да лягам, за да мога да го разходя утре сутринта.
Но първо ще се изкъпя. Задължително в тази последователност.

Cigarettes & Alcohol

Ако бях с кофти чувство за хумор, сега щях да публикувам разни клипчета от Сърбия, които завършват почти еднообразно - на фона на сръбска музика или с наздравица.
Обаче не съм, затова си гледам сама разни клипове на Емир Кустурица, защото освен всичко, не съм в настроение за друго в момента. Да се разбира, в настроение съм за някакви странни песни и дискографии на необичайни иначе за мен музиканти.
"Какво те ебе, слушай си каквото ти се слуша в момента."
Да де, нищо не ме.
По тази причина си харесвам някакви неща - интересна книга, нов мобилен, готини спортове, които да практикувам при достатъчно свободно време и нерви.
Марти, мацка, и аз си мисля, че си заслужава, обаче наистина съм аут ъф идеи.

Thank God It's Friday

Все още треперя, но си има други причини за това. Мисля, че просто ми е студено.
Мишо си тръгна преди малко, а около десет часа по-рано играхме Маршрутка пред разни хора. (Което беше интересно, защото се появиха някакви хора, които въобще ама хич не очаквах да видя, и единственото което повтарях последните няколко минути преди да почнем, беше нещо от рода на "Не, не, това е ебати якото, какво правят те тук?! Супер!" и т.н., а разните му там техници от театъра ме гледаха странно и неразбиращо.)
После отиваме на пицария с колегите, където правим идиотски снимки, ядем разни неща и пием задружно бира, после продължаваме да се снимаме, те отиват в някаква друга кръчма, а аз - вкъщи, след като съм им обяснила къде живея. (Да бе, няма да се появят. А толкова ми се надяваше да изпратя Сава подобаващо. Не че нещо останалите, ама така и не успяха да ми станат толкова скъпи и да сме се смяли задружно на такива глупости по време на репетиции.)
У нас има някакви обичайни заподозрени, дори Тошко е тук, но той явно изчезва крайно мистериозно докато спя на дивана, докато другите играят тетрис. После и останалите си тръгват един по един, докато накрая не оставаме аз и Мишо и гледаме два епизода на Футурама в опит да свършим бирата, но няма това как да стане, има още две бутилки в хладилника, а тази не успявяме да я привършим.
С този пост се разбудих така или иначе, така че ми остава да гледам някакви филми и епизоди, към 6 да си легна и като се събудя (доста след 10-10 и нещо), да пратя смс на някой произволен да попитам какво всъщност стана, след като си тръгнах.
Ух, мина супер. :)

Sweet Thursday

Мисля, че Това/Този горе ми е приготвил нещо добро за утре, щом толкова хора ще се връщат или вече са се върнали от ден.
И все пак не мога да избягам от натрапчивото чувство за изцепки и безмузикални секунди, макар че 1/3, замесена в тях, вече не е в ТТ, а другата 1/3 завършва. Да де, те така или иначе завършват всички, ама този репертоар вече взе да се изтърква.
В 9 всички ще слушаме Марто и новото му мюзик-радио-амплоа, а десетина минути по-рано по едно друго радио пускат една песен, която ми напомня на разни случки от преди три години и хора, които не съм чувала от и-представа-си-нямате-колко-време.
Поглеждам гузно към Die Wolke, трябваше вече да съм я преполовила, явно ще наваксвам.
И утре все пак съм на училище, но нали знаете какво следва няколко часа по-късно? Един вид, контролно по химия, друг път.
Edit. Все пак, ако ще става нещо, ще става утре. (Откъде да знам какво, просто винаги покрай такива събития стават други неща, които по никакъв начин, освен косвен, не са свързани с главните такива.)

One Last Chance

Сякаш се превръщам в себе си, когато стоя дълго след часовете, превъртаща разни песни и загледана в листите с безмислени реплики или в хората около мен, после сигурно съм уморена, но не го чувствам; отивам за билети, но те са прекалено скъпи; пращам съобщение и разговарям с онзи-който-прилича-на-Джеймс-Морисън, а след това гледам клипа на Undiscovered и всъщност те наистина си приличат ужасно много.
Храня Рупърт, а той ми се муси задето не го пускам да ходи зад телескопа; ядосвам се на разни хора, чиито имена са като моето, но всъщност нищо няма смисъл, след като и утре е ден в крайна сметка.
Продължавам да слушам няколко песни на Джеймс и пея така, че до неделя ще съм останала без глас. После пак говоря с Елена и това е нещо като по-приятния завършек на деня.

Солдат

And God knows...
Вчера беше ден, в който всеки имаше работа, но никой не бързаше, или пък ден за бяло фрапе на Богориди, както и спомени за хора, които не бива да бъдат споменавани, освен ако не е крайно наложително.
Днес всичко мина бързо и лесно, с малко прекъсвания за ядосване и тропване с ботуш по пода в инспектората или пък във фоайето, после някакви функции от вчерашни разговори за класове и възрасти, а накрая с Елена сме се полуразложили върху една сенчеста пейка в градинката пред хотел България, тя все още с официалните (и ужасно сгорещяващи) дрехи, а аз предлидливо още преди няколко часа се бях преоблякла.
После пък последваха бързи неочаквани събития с обичайните заподозрени - Рупърт пак е у нас, този път до неделя.
For everything a reason. А другата седмица ще е театрална.
Edit. Не, Зайо, моля те, не ми яж сценария!

Неделя, края на април

Дали е по-силно чувството на привързаност към хората от ТТ или на меланхолия, че примерно и те заминават нанякъде след около месец. Това си мислих днес, докато останалите се преобличаха, а аз нагласях уредбата за поредната ни репетиция. Репетирахме, да, а дори май малко се отчаяхме от ситуациите за незнаене на репликите два часа преди сцената, но всичко щеше да бъде наред.
После всичко останало мина прекалено бързо, с изненади, но без (музикални) изцепки, иначе казано Брегович, Павароти, Пиаф и Желязкови, също и Калоянов, който се включи с танци на народите.(И същият този Калоянов, за когото ще ми е така мъчно догодина, защото няма вече да има кой да създава такива характери и импровизации.)
Иначе важното е какво ще стане и какво - не на 18ти май (където сте всички поканени, освен на афтър-партито. Или пък на афтър-афтър-партито, с останалите, живот и здраве.)
А сега е ред на Футурама и разни други препоръчани скечове и филмчета, или най-ефикасният начин за загубване на времето до сън.
Или пък как Рупърт е толкова мирен.

The Saints Are Coming

Дори и да не ги чуваме. И сигурно е така, защото се очаква за тази вечер да се грижа сама за себе си, не че е трудно. Пържола, после торта и шоколадов сладолед. Преди малко и ябълка.
Предполагам, че в някакъв произволно избран момент дори трябва да си лягам, обаче преди това се случват неочаквани неща, спомени в джоба ми, или разпратени и ъплоудвани снимки, разговори с летен привкус (какво би станало ако), борба с яйца и пожелания, подходяща музика (Tomorrow I'll be gone.).
Музика ли казах?
Бях решила, че съм изтрила папката с ядящите гълъби и други подобни, обаче всъщност си беше много на място, особено в момента, когато ми потрябва, да за си помисля, че наистина е лято отново (Use your mind!).
Но иначе май нищо ново на великденския хоризонт - сис лети за Германия, всички останали-и те заминават нанякъде, както винаги, така че нищо не се е променило изоснови. (I felt like there was something missing in my day to day life.)
Със сигурност не е емоции.

Istanbul (not Constantinople)

Последни часове в Истанбул, обаче те си заминаха точно като последните няколко в Бургас преди 4 дни. И макар че направихме няколко грешки, всъщност всичко беше точно такова, каквото искахме да бъде (и както го чувствахме). Нещо като "едно-от-последните-хубави-места-с-хубави-хора".
Неоткрита, не, не, неоткрита все още, не съм за продан, не съм французойка, нито испанка или рускиня и how to save a life все още си остава само песен-въпрос.
You got the fear, както повтарям от август '06 или пък (едва ли не) малко изненади от Queen. Kind of magic.
И защото сме отгледани номади, става все по-трудно да се завръщаме вкъщи.
So fear itself is the only thing you have to fear?
But fear can be so much fun with a friend or two.
Защото сме отгледани номади, защото се познаваме, откакто помним и дишаме, откакто знаем и разбираме. Дори нищо да не сме разбрали и нищо да не знаем, пак сме ние.
Does everybody else get that feeling?
Да не споменаваме старите германски приятели и чувството за тъга, новите приятели от градове с М или къде отидоха предишните, заедно с крясъците и футбола на плажа.
Isn't it ironic?

Every Day Should Be A Holiday

Аптеките имат неприятното свойство да не работят когато ти трябват най-спешно, най-често вечер и в неделя. Затова пък антикварните книжарници са си винаги на мястото. Плажът също, но пък плажът едва ли ще бъде същият след нашествието ни. (За бога, хора, гледайте си кучетата, които се бият, не нас!) Всеки случай, излизането неделя следобед е освежаващо в компанията на морето и весел човек. (И бира!)
Но пък следващия път ще обмислим пътя си, за да не се наложи да си припомняме някакви случки и песни от юни '06, и да се смеем истерично по средата на Тройката, но това е свързано с късогледството на В, всъщност.
Какво ще кажете да теглим една черта на католическите празници и да празнуваме Трифон Зарезан (било то и три дни по-късно, например)?
И слушали ли сте The Fray?

Chasing Cars

В сряда сънувах Апокалипсис, но в четвъртък го бях надживяла. И за тази една нощ разбрах какво трябва да направя. Написах есе, което не е за мен, но съм готова да лъжа за него. Понякога едно и също име може да крие толкова много разлики.
Провалих се за втора поредна година да изкарам 6 по математика и физика, не ми стигнаха финални сили, но сили не ми стигат и да се извинявам на когото и да е било за това. Не, майка не знае, но и да разбере, време е някой да й каже, че оценките с удоволствие бих ги завряла на едно място на директорката, където слънце по принцип не огрява.
Купих си нова чанта - кафява и готина. Също и трансферна хартия, и сега ще си правя разни готини надписи по блузи и тишъртки.
Fuck Art, lets dance! и знака на Jackass. (Тишъртките на Джони са прекрасен източник на идеи за надписи по тях. И по чанти също.)
Юлия, моят слънчев лъч, е прекрасна както винаги в тъмнооранжевото си яке и заразната си усмивка.
Обичам музиката и добрите късометражни филми.(Cashback) Обичам себе си в моменти на радост. Но най-обичам сис и Софито. Те си знаят.
non-believer

here for the party

Геройски са напъните ни да забравим предстоящото ново начало утре и да се отдадем на музикалната пиратка за сетивата ни последните два дни.
Ивановци има днес навсякъде. Най-често се срещат покрай телефоните и из МР. Последните обаче са в ж.р. и са любими, дори в 4 сутринта. И отново правят успешно успешни купони, които пък от своя страна напомнят на гофрети от последното лято или на друг купон от лято 05. And again, I'm the first one to go.
Но преди това музиката преливаше до двете крайности, точно както в "Завръщането на Метълите", този път прекалено малко се включват в музикалната оргия (която някои наричат етно-поп, или поп-фолк, зависи от случая), но всички са морално с танцуващите.
Да да да.
Последните четири дни минаха прекалено бързо, не мислите ли? Не ми беше дадена възможност да осмисля всички съобщения, крясъци, писма и пожелания. Ала вече няма време и ще се наложи да продължаваме напред, друг път ще мислим над скритите знаци.
А Ивановден продължава и утре, но по съседки.

All good things come to an End

Състоянието на хората предколедно, следбарово, отчайващо. Трябваше и аз да бъда с тях, но непредвидени стечения на обстоятелствата ми предложиха друг вариант. Приех. А сега си търся занимания, които да убиват времето до пристигането на сис.
Чистене.
Ок, трябваше да дойда снощи и всъщност ми беше малко гузно, но повече съжалявам, че все още не съм се научила да летя и да правя клонинги. Съжалявам също и, че не успях да дам подаръка си на Ивето. (И предчувствам как днес, утре или дните наоколо ще ходя до МР, за да си поправя грешката.)
Всички хубави неща имат край обаче, затова трябва да спра да си губя времето поне до второ "след" и да се занимая с по-важни неща, за които се каня последната седмица.
И няма да казвам на Валя какви текстове намерих на една нейна адашка. :)

Красиви хора

8 of 140
Това ли било да си пристрастен?
Да ти се причува постоянно звънене на вратата, както преди седмица - завъртане на ключ?
Нима има кой да ме убеди в обратното, а и също, че в понеделник няма да ми се наложи да бягам от химия, например?
Или както пише дъ Ивето "Що за забавления имаме ние ... да се чукаме и да танцуваме?" И да се смеем на глупави вицове, които не разбираме?
And that's why I'm wondering why
You had to tell me
What's going on in your head
What's wrong
Come around to another time when you
Don't have to run

А ние бягаме, бягаме всеки ден. Всеки ден е бягство от противодействията, от понеделник до петък. А събота и неделя бягаме и от хората.

Този път вратата наистина звънна.

Edit. Не, няма да бягам от химия, просто дадох пример.

She says

Всичко се решава на момента.
"Тръгвай. Не закъснявай.; Не тръгвай. -Закъснявам."
Алиса се прокашля тихо и си поръчва поредната текила в любимия й Зелен бар, а до нея са седнали няколко спомена.
"Време е да си разреша проблемите."
Но преди това кани няколко от бъдещите си спомени на танц, за да се случат. След поредната чаша дансингът се превръща в дома й, а Остава се преплитат с U2, Goo Goo Dolls и James Morrison.

И всякакви други подробности, за които има време. На всеки пет минути си търси извинение и оправдание, за да не присъства на поредното оплакване на несъществуващи задачи, а след това ще намери време да си облече полата и ботушите и да се събере за пореден път с колегите утре по обяд.

When everything feels just like the movies, yeah, you bleed just to know you're alive.