Красив дигитален звук

Глупава радост, щом откривам тази и още няколко снимки от същия ден. Не съвсем заради друго, ами бях ги забравила.
Пясъкът все още не се е изчистил от летните набези, а в този ден беше наистина успокояващ (и летящ всъщност, имам спомен за доста ветровит ден. И индианците на главната.)

Последните дни е все така слънчево и декември вече започна. Това е по законите на Мърфи, а също и нямам време за почти нищо друго през седмицата, освен да свърша всичките задачи, които ми дават ден-за-ден и дори да поуча, ако ми остане време. Имам нужда да направя някаква дивотия, за да се почувствам отново пълноценна и жива, защото, въпреки че е вярно, че дните ми са динамични, нищо от нещата, които се случват наоколо, не се различава от "Лягам си в три, защото по-рано не мога." Мога ли пък да игнорирам всичките минали "Лягам си в пет, защото чак тогава си тръгват другите.", например? Разбере го, най-после.
Сега ще се връщам на шоуто на Russell Brand. А утре сутринта имам уговорка с Н за първи път тази учебна година и ще обсъждаме вестникарски идеи и Gedanken aus dem Aschenbecher. И той завършва, а аз започвам да прекалявам с мрънкането за този пост. Малко рокендрол.

Choose your life. Face your own destiny. Call anyone you ever wanted to.
I don't wanna be anything other than me.
Защото сме отгледани номади.

...but I can't feel it right now.

Защото сме отгледани номади и трябва да знаем откъде сме започнали, защото пътуваме непрекъснато, после се връщаме и пак заминаваме, и винаги в тази последователност. Защото винаги сме на правилното място, по правилното време и с правилните хора, а дори да има нещо невярно, винаги ще се намери някой да ни хване. Защото всички парченца от пъзела са си на мястото, а ние не се стахуваме да плачем, когато ни се плаче, да се смеем, когато ни е смешно, и да продължаваме да пътуваме напред. Да търсим нови хора, различни и уникални, нови изживявания и места, да пишем писма и картички, защото Интернет няма да е измислен още или няма да съществува вече; защото ще използваме всеки един шанс, сякаш ни е последен.
Защото сме изчезващ вид, но никой не ни търси или ни изравя от прахта, в която сами сме се зарили. Защото умеем да чустваме и чувстваме, че имаме умения; защото когато ни нападнат се отбраняваме срещу страха си, а не викаме безпомощни; защото танцуваме, за да спасим живота си; защото никога не се крием, а искаме да бъдем намерени. Защото се страхуваме само от истинските неща, а не от привиденията, те са ни приятели. Защото не бягаме от дъжда, а оставяме да се стича по лицата и дрехите ни, да разтича гримовете ни, но да не сваля усмивките ни.
Face your own destiny.
А животът ти е това, което в момента ти се случва.

Sweet Thursday

Мисля, че Това/Този горе ми е приготвил нещо добро за утре, щом толкова хора ще се връщат или вече са се върнали от ден.
И все пак не мога да избягам от натрапчивото чувство за изцепки и безмузикални секунди, макар че 1/3, замесена в тях, вече не е в ТТ, а другата 1/3 завършва. Да де, те така или иначе завършват всички, ама този репертоар вече взе да се изтърква.
В 9 всички ще слушаме Марто и новото му мюзик-радио-амплоа, а десетина минути по-рано по едно друго радио пускат една песен, която ми напомня на разни случки от преди три години и хора, които не съм чувала от и-представа-си-нямате-колко-време.
Поглеждам гузно към Die Wolke, трябваше вече да съм я преполовила, явно ще наваксвам.
И утре все пак съм на училище, но нали знаете какво следва няколко часа по-късно? Един вид, контролно по химия, друг път.
Edit. Все пак, ако ще става нещо, ще става утре. (Откъде да знам какво, просто винаги покрай такива събития стават други неща, които по никакъв начин, освен косвен, не са свързани с главните такива.)

The Final Countdown

И, ето че се започва отначало, с бързите уговорки по коридорите, със съобщенията по таблото и в телефона, или пък записките по сценария. Този път всичко е познато, дори сме го играли и ще се справим невероятно, защото така или иначе няма къде да се ходи.
Quite sure, unlike before.
Или едно незабравимо пътуване в маршрутка, събрала какви ли не индивиди. Който се вижда като изключение, може да заповяда.
След това ще му мислим, сега най-важното е да минат дните до сряда. Всичко останало почва от 14.30 въпросната сряда, и ще завърши някъде към 19.40 в петък.
Как обичам този момент.

Edit at 23:25 А в момента съм щастливо мъничко човече.

Talk Show on Mute

(сигурна съм, че загасих лампата)

Какво би му било толкова интересно, ако не бяха двете презентации и други проекти, в срок и то винаги, без значение качеството на представяне. И общо 7те часа сън за последните 3 нощи.
Paper dreams, honey.
Или пък режисьорката, която ни съобщава, че на 29ти ще играем пред публика. И затова впрягаме последните наспали се сили, за да използваме чуждите плейъри по предназначение/я.
Затова и правя грешки от всякакъв вид, освен в членуването, и не ме интересува дали ist е накрая на изречението.
Обясняваше ми в понеделник, че на български звучало страхотно, но на немски било още по. Нищо не звучи добре вече, след есето за С., отговарям, а това не са стихотворения, а стари постове от блога ми. Иска линк.
Tomorrow I’ll be gone.
И остават отново само някакви стари неща, без значение чии, просто стари, и чуждата музика също е прекрасна, особено за да не заспиш след 2.
А в 3 винаги се появяват някакви същества, които искат да превземат света.

Nightmares at the Orient Express

Jede Nacht ist eine neue Matheaufgabe ohne Lösung.

- ОриентЕкспрес?
- Какво?
- Ти пушиш ОриентЕкспрес?
- Да.

Първото, което се забожда в мисълта, са дългите кафяви цигари със специфична миризма. Помня ги от детството си. Татко ги пушеше понякога, но не му харесваха. Пушеше ги заради нас, заради аромата. Ароматът, който никога не забравяш.

- Не, не, знаеш, че не пуша. Кое следва?

Hotel Expressionism

Понякога намирането на нова музика е необичайно, но забавно занимание. Тази седмица са The Ataris и The Streets, а също така и Джеймс Морисън за заведение и в джаз настроения. Та така с песни и с поредната изцепка ще мине и това седемдневие, междувременно разбрах, че всъщност последния месец (февруари/мразя февруари) не можах едно свястно нещо да напиша, изключвайки есето за Сънката (но него го написах на пожар). Остава ми да се успокоя с лк, за която се подготвям сама, мерси, оказвайки се, че тези, които искат да ми помогнат, не могат (защото примерно са на 2000 км оттук, или на 400). Обратното също е вярно.
Междувременно следваха някакви забавни занимания като покупко-раздажба на мартенички (на килограм), или както пее Майк
Two great European narcotics,
Alchohol and Christianity,
I know which one I prefer.
Всеки случай, има какво още да се очаква от седмицата, вечерта не е дошла все още.

F.E.A.R.

Yeah, you got it, baby!

For Everything A Reason

Мразя февруари.
По принцип винаги съм го мразила, заради типичното студено време, но напоследък още повече, по ред други причини. Ако ще се случи нещо, то задължително ще е февруари. Евентуално май, но там са замесени и пролетно/лятната еуфория и нощния дъжд.
How to save a Life?
Досега не бях чувала някой да си озаглавява смс-ите и още по-малко поздравителните смс-и, и май затова все още изпитвам онази приятна тръпка за job-well-done, докато за пореден път го препрочитам, мислейки дали се пишеше наистина although. Всеки случай, пратих го отдавна и май просто му се радвам запоследно, преди да се наложи да го изтрия, поради голямата памет, която заема.
Мразя февруари.
Този път, заради спомените, които ми навява, по-скоро заради местата, на които се озовавам, отколкото заради датите. Deja vu. В случаи като тези случайностите не съществуват. "Клин-клин избива", клати мъдро глава Ивето, но в случая съветът не ми помага. Невъзможно, не и след всичко последната година. Cause I'm a non-believer.

Nellie The Elephant :)

Искаш ли да си част от моя филм? Защото напоследък хората в него намаляват, но май не по мое желание. Всеки случай, както казва Слава, без значение дали името ти започва с М, Д или С и без значение дали е Трифон Зарезан/Свети Валентин, недей да се обаждаш за семейството ми, защото ще стане лошо. За теб.
Извън случайните разговори в коридора и преследването на някакви тела, всичко е нормално-крайно за сегашния срок, а мен ме очакват две задачи със съкращения log, прибиране по някое крайно време и после търсене на нещо едноцветно (това е вече трудна задача). Или както казах вече
Fuck Art,
Lets dance!, защото така казва и бате ви Джони, а пък на мен не ми се случат вече депресантски изпълнения, защото всички почнаха да се взимат много насериозно и да си мислят, че тяхното било най-лошо.
Life goes on. Feel it, иначе ще се наложи да си обясняваш теоремите на Гаус.
Този път музиката е на Toy Dolls, Уикеда и Green Day, от стария им период.

Remember to breathe

Музикален ден или ден на повечето неща, които ни стряскат в неподходящия момент.
Днес се дава началото на един доста дълъг, почти едногодишен период, в които всичките ми приятели '89 имат рожден ден. А само до края на учебната година са 10-има(поне които съм записала), а не знам дали някой го интересува това въобще, но за мен е важно, тъй като всички стават на 18 и догодина завършват (не-визирайки онези, които завършват тази година или след две), което пък е тъжно, защото ще има една празна година, през която няма да мога да се обаждам на съседа, или дори на живеещите извън Бургас, просто защото няма да са наблизо.
People always leave, anyway.
Този сценарий не ми харесва, но пък и не е "Маршрутка"(която, впрочем, започва все повече да ми харесва, дори без моята роля написана вътре, има време.)
А сега е крайно време да изпратя възклицателни пожелания и да се подготвя морално за утре вечер.

Music is my boyfriend, but good films are my lovers.

The hero dies in this one

Спрете Земята, искам да сляза и да попадна в орбита на Луната/Луните, зависи къде ще ме оставите. Някъде там танцуват в опиянение всички, които разбират за какво става дума, дори и елхите да висят от тавана. Аз ще пея с тях, но по-късно, когато гласът ми се оправи достатъчно, за да рецитирам стихотворения на немски.
Aber gibts keine Männer mit Sonnenbrillen,
Nur mit Sonnenaugen und Lächeln.

Достатъчно ли е като за начало? Или край.
А сега е време да се завърна към четвъртия сезон (избери си - пролет/лято/есен/зима), където хора се спасиха от удавяне, други ще се удавят в собствените си проблеми, а трети искат да стават писатели, а не могат да произнесат едно "Остани" на правилното място.
Стоп. Край.