Whatever stirs my mortal frame

Знам, че напоследък се оплаквам прекалено много от работата, която имам за вършене, и това е нормално. Много е. Само че аз съм инат и всичко е наред, работя много, после работя още малко и накрая намирам малко време за сън. Понякога. Това са страничните ефекти да си полу-Жечева и полу-Лостова.
А тази работа не я правя само аз. Разбира се. Само че всеки един от нас си има силните страни и например моята е да спя малко и да работя до ранните часове, и да работя бавно, но накрая да свършвам всичко в срок. Обичам да се оплаквам, но не да правя мелодрами. Оплакването е като заместител на несъществуващите ми изпити и ме кара да чувствам повече работата, която върша.
Други хора пък са силни в други неща. В бързото писане на есета, по-малкото губене на време. Има хора с над 7000 думи и с готови есета. Аз все още кръжа около 4000 с още горе-долу толкова за следващата седмица. Честно.
Евентуално всички ще направим всичко и за повечето от нас ще е успешно. Ако си на 21 и не си чувал за Хичкок, Фройд или Кубрик - не съм напълно убедена за теб, но все пак късмет.
Having said that, имам безумно много неща да правя, а след няколко часа да предам някакви неща в студиото (и да принтирам първо), после да не си изпусна автобуса и да стоя на крак още 4 и нещо часа.
С малко късмет утре ще е забавно и с колегите ще се смеем на поредния странен човек. С още малко късмет може и най-после да си взема китарата.
А сега легло.

But I just can't stand it

Докато се прибирах пеша след филма днес имах време да наваксвам музиката, за която изглежда, че нямам много време напоследък.
Тъпото е, че паметта ми се разпростира дотам, че помня кога съм чула някаква песен за първи път или какъв е бил плейлистът на някакъв евент.
Това дори не е шега. Просто се случва.
В случая си спомних кога за първи път чух Patience на наскоро отново сформиралите се Take That. Мога да ви кажа датата. Мога да ви кажа и къде и с кого бях. Как реагирах, какви хора имаше наоколо. Впрочем, това е от причините да не мога да я слушам, въпреки че понякога се насилвам.
Говоря за музика, просто защото имам нуждата да кажа нещо и въпреки че по-логично би било да разкажа за преживяванията си, докато гледахме The Avengers, всъщност имам чувството, че трябва да го гледам пак, защото мисълта ми непрекъснато летеше по някакви несвързани теми. Включително моментите в апартамента на Тони Старк, които почти не помня, защото не можех да спра да гледам дизайна. Но това се случи на няколко пъти и докато гледах Iron Man, така че предполагам, че не е съвсем неочаквано.

Нищо му нямаше на филма, спокойно. Забавлявах се доста. Пък и актьорите са секси.
Все пак.

Before my heart starts to burn

Единственото, което искам да кажа в момента, е, искам да спя ужасно много. Затова засега оставям хостела ми настрана, за да успея да се добера до банята и да си взема хубав среднощен горещ душ, след което да се покатеря в леглото ми и да се завия през глава, както често правя. (В интерес на истината, тези часове пред компютъра схващат всеки мускул в тялото ми и изобщо няма да откажа един масаж в момента, само че не би.)
All work and no play can make anyone a dull boy, затова утре смятам да обикалям безцелно различни части на града - особено ако прогнозата за времето се окаже вярна и е слънчево, а после да отида в библиотеката, където да бъда примерен студент.

Обаче засега - душ, моля.
ps. Battles в един епизод на My Name is Earl, and I nearly fucking came. Айде, лека нощ.

I know that that sounds foolish but it's true

С Елиза се смеем на случайните ни истории, не споменаваме нищо от миналото, но се разбираме с погледи. А уни започва с тъжни коледни разкази и студена тоалетна.
Чете ми се Остър, книгата е долу на пода, "hold on and wait, have a little faith" като новогодишен късмет от баницата, утре - може би - шумна разходка из ИКЕА.
Иначе е ок, тих петък в по-голямата част от времето с космически документални филми и търсене на магазини за перуки (и това също се случва понякога). А, и ужасната й блуза с ужасната леопардова яка, която ми напомня на вчерашната снимка с леопарда на ски и почти два часа сдържам смеха си.
Май и аз съм доста ужасна понякога.
Всъщност няма значение.

Tell them what you heard

Водя с Н. разговори за живота тук и живота там, и всичките странни истории на света. Червим си се на разказите, а аз се сещам за случки отпреди повече време, отколкото искам да си призная. Мисля си и за декември, този декември ще е бърз, Коледа ще е очаквана, а след това има два варианта.
Имах неприятен сън снощи, събуди ме по средата на нощта, но сестра ми беше до мен, иначе щях да стана и да си пусна музика, и да си говоря с добри хора отвъд голямото море, докато заспя на клавиатурата в тъмната стая.
Трябва да спра с поетичните описания на вечерните ми мисли, няма смисъл, пък и никой не разбира за какво пиша така или иначе.

Next.

Shake up your tired eyes

Keep calm and don't look back in anger, това е каквото се случва в главата ми ден след ден цяла седмица. Горещи среднощни душове, хубави филми и добри хора, или глупави филми и ужасни хора. Хубави разговори, ужасни разговори, ужасяващи разговори, смешни разговори. Опитвам се да не замервам никого с тежки предмети (по изключение). This is bigger than us.
Получавам много хубави съвети от хубави хора, което ме кара да се чувствам добре. По-добре от иначе, а Е. ми праща глупави съобщения, за да има на какво да се смея.
Всичко е наред, всичко е наред, песните са наред, седмицата мина бързо, а това е просто прекрасно.
А сега се връщам на разни спомени отпреди години (почти десетилетие?), и ще гледам едно от нещата, които открих съвсем по случайност и съвсем сама, и се върна още по-случайно това лято, и ме прави едно щастливо малко Нели.
(Jackass.)

I know that that sounds foolish but it's true

Дори не можете да си представите щастието ми, че вече е петък. Петък е много, много хубав ден. Не толкова, че е петък, колкото факта, че след него идват събота и неделя, и е само това останало от тази проклета седмица.
Наистина, не знам какъв беше проблемът, не знам защо нищо не ставаше както трябва и защо нищо не се получаваше както се надявах. Не говорих с правилните хора, не бях на правилните места, нещо все се изплъзваше, а аз нямах време да търся какво и къде.
Понякога искам нещата да са по-лесни. Да си помисля за нещо и то да се случи моментално.
Това възможно ли е?
Този път всичко ще е наред. Тази седмица ще подскачам на един крак и ще правя лупинги във въздуха. Ще започна Макс Фишер най-после. Ще пия малко повече Irn-Bru, защото е вредно за мен, но ме прави щастлива.
Правя си тези обещания, защото ако нямам с какво наистина да се занимавам, искам поне седмицата ми да е тиха и хубава. Може ли и аз?

We see things they'll never see

Замалко да забравя.
Friday, Friday, getting down on Friday, а този петък mysterious ways стана на 6.
Ебати, колко бързо растат. Смятах в един момент да го прекратя и да си го оставя като спомен за гимназиалните години, ама не. Не, не. Така ми харесва, харесва ми да се следя как пораствам и какви глупости съм вършила преди. Също и какви глупости върша сега.
Следващото е линк към любимия ми пост от последната година, който се появи на бял свят малко след прибирането ми в Глазгоу след първото лято обратно вкъщи, по някаква причина много от нещата си ги мисля и сега. Никакви роуд трипс този път, не и такива, не и по този начин. Септември може да отида в някоя близка европейска държава, дори имам няколко предложения, но всичко е с една голяма въпросителна. Обаче лятото ми пак е почти несъществуващо и странно, свършващо почти всяка вечер пред компютъра, когато повтаряме реплики и действия. А тази седмица завършва вече и това също е хубаво, толкова неприятна седмица, че като че ли съдбата се намесва и се опитва да ми покаже, че много хубаво правя, като се прибирам толкова рано. Примерно.
При всеки случай нямам нищо против тропичните плажове.
I'm running late and I don't need an excuse

The thoughts you bring and the songs you sing

Този последен проект за годината. Всичко, каквото остава, е само портфолиото и всички останали неща на света, които ме правят щастлива. Пренасянето ми в новия дом. Боядисването преди това и обещаният филм на Анди. Гала вечерта, концертът (за който, ако спомена още нещо, сигурно ще ме затворят в някоя стая без интернет и телефон. Бих го очаквала.) и още 7000 неща, които ще направят прибирането ми в земята на GGP Almighty още по-нечакано.

Съжалявам.

Днес ми се случва почти същото, което ми се случи точно преди година, обаче това не ме притеснява, защото the best times are yet to come и мога само да се надявам, че лятото ми ще е по-добро от миналогодишното.

Зачеркнете последното. Надявам се просто да имам някакво лято, а като се върна тук да бъда пълна с истории за далечни земи и странни туземни навици. Защото историите, с които си заминавам средата на юни в главата ми, не бива да напускат пределите на летище Единбург.

Обаче дотогава все още има много време. А може да се появят и нови песни.

It's a bit early in the midnight hour for me

Тих Великден, за поредна година без боядисани яйца, но отново шоколадови, и вкусно печено агнешко, и толкова много неща, Елиса, Люси и съквартирантите им са хубави и шумни, смеем се на странни шеги и тъпи истории, и нямаме нищо против всичките немски думи на света.

Остатъка от почивните дни прекарвам във видения за линии и цветове, времето май никога не стига, обаче искам да е нещо красиво. Гледам правилните филми и сънувам грешните сънища, обаче всичко е наред, казват ми.

А сега, поредната безсънна нощ, прекалено много такива ще ме очакват, а аз просто искам да избягам някъде далеч.
Някъде има зелени поляни,
там ще избягаме, там ще се скрием.
Някъде при езерата спокойни,
където пасат стада от бизони.

Някъде, където Америка още не е открита
и никой не знае, че Земята е кръгла.
Добри племена продължават да вярват,
че слънцето спира да свети, защото почиват си
боговете.

И няма да срещнем McDonald's, Windows, Coca cola,
някъде, някъде.

Където няма да има кралски сватби и септемврийски посещения на Папата, където телефонът ще се изключи сам, а Интернетът няма да съществува. Моля?

Shine a light for me tonight

"Какво правиш?"
"Пиша съобщение на Джон."
"Оо, кой е Джон?"
"Не знам още, обаче голите снимки, които си прати, изглеждат супер."*

Говоря глупости, естествено, цяла сутрин всички говорим глупости и се опитваме да не започваме проекта - и да не изхвърлим някой лаптоп през прозореца; гледаме сериали, тази тюторка обаче е добра, всички сме доволни накрая - и с по поне десет идеи отгоре. Ще правим студиен хорър (скоро), аз ще съм убиец (а съдба?), а междувременно репетирам с времето до понеделник.
Междувременно водя разговор, безкрайно интересен и показващ гледната точка от другата страна. Чета чужди блогове и сравнявам изречения. А Франц Ф. са винаги на място и на време.
*Наистина пишех съобщение на Джон. Защото си уреждах оглед на апартамент. Нямаше никакви голи снимки замесени.
А снощи прекарах сред интериорни атласи, натурален сок и Уикеда. Днес също, впрочем. И утре.

Whatever stirs my mortal frame

Шон Бигърстаф до мен в киното, а аз не мога дъх да си поема на път за вкъщи, не мога и не искам - и ме е страх да си легна, за да не забравя случилото се и за да продължи този ден още малко.
Или може би не. Но поне тази седмица нямаше странни сънища, нищо необичайно по видимата страна на луната. Опитах се да пиша малко, стигна ми смелост за две изречения в отдавна започнат разказ, преди да си спомням някакви стари идеи и изгубени записки по листчета от бележник.
Няма никакво есе, прекалено рано е за това, но има подходящи цитати за момента.
You'll regret only things you haven't done. Това явно го казват всички бащи.

Here's another Sunday morning call

След правило 21. получих най-веселите коментари на света.
Рос (aka. момчето от джунглата - в лошия смисъл, ако изобщо има добър) се опитваше да ме убеди колко хубави били очите ми, когато съм го гледала ("аз пък кога съм те гледала изобщо, глупаво, глупаво момче, остави ме намира най-сетне" си мисля междувременно).
Дете няма памет за цветове, но няма проблеми - защото си я обичам и такава.
Сестра ми, ядосваща се на всичко френско и възхитена от въпросното правило, но не особено внимаваща в текстурите.
Айона се смее и ме гледа с ей-такива очи "Не, не, твоите са кафяви, съжалявам", казвам й.

Междувременно си мисля как никога, ама никога няма да приема насериозно някого, който ми обяснява колко "тъпа музика слушаш и как така ще прекъснеш разговора ни, за да гледаш филм на Тим Бъртън?" "Всъщност, след това ти изречение прекъсвам разговора ни, за да слушам тъпата си музика. Because good films may be my lovers, but music is my true boyfriend." "Well, then your boyfriend surely must be as ugly and dump as hell." "This is not the way to impress a girl. It's just not. And he may be ugly, but he makes me happy, and that makes him more handsome than most people will ever be."
Днес се опита да ме заговори, но му казах, че имам работа. Имах работа, но в интерес на истината нямам намерение да си губя свободното време с хора, които всъщност не разбират, когато им кажеш "не" в прав текст. Не.
ПС. И след поредния запомнен сън искам да съм смела като dete и да напиша всичко, както си е "да, знам, че ти и ти ми четете блога, но все пак ще ви цитирам, защото трябва да знаете".
And in your head do you feel
What you're not supposed to feel?

Hold the line, friend of mine

[the last post was irrelevant]

К, помниш ли какво ме попита онази много дълга нощ с безкрайните филми? Онзи въпрос с повишена трудност, който продължихме да обсъждаме през целия път до Мордор? Бих искала вече да не ме интересуваше изобщо.
Отговорът ми обаче е същият. Време е за шамарите. Сериозно.

Maybe I just don't believe

И онази песен, онази единствена песен, която ще ти развали плановете.

We don't want to be perfect but we're free

Страхувал ли си се някога от призраци в 8.30 вечерта?
Днес вървах много и вървях бързо. Вървах от единия край и после до другия. Радвах се тихо на картичката в чантата си и пресмятах бързо наум времето, за да се прибера вкъщи.
Довечера е пълнолуние. Имам билети за вкъщи и снощи си мислих за всичките ни епични планове от ден първи.
But if you never try, you'll never know.
Харесва ми как измислям някакви неща от въздуха, как всеки път имам една и съща храна в хладилника, а винаги измислям нещо ново, което остава бързо в миналото. Всеки път по една нова идея.
А сега - тихо - защото правя нещо много весело и специално. И много бих искала да видя реакциите след него - но по стечение на географските обстоятелства ще разбера малко по-късно.

Turn Up the Sun

Има нещо странно в последната вечер, обикалянето от едно място на друго, хората, които не очакваш да ти звъннат след полунощ, запалените палети и леженето на пясъка, чакайки да свърши тази ужасна банда. А всъщност беше безкрайно забавно, всичко - до посрещането на слънцето със Софи и приятелите й и плажът до обяд после, най-добрият icebreaker за вечерта "Извинявай, може ли да се запознаем?..Не, извинявам се, не трябваше, съжалявам" (след което се смях пет минути на горкото момче, което явно беше изобщо не на място), 30+-годишният, от когото ме избавиха С и Т, топлото море в 5 сутринта и ментата. И танците, ах, тези танци - безкрайни и неуморими. (Има и снимки - знаете къде.)
Как няма да ми харесват тези безсънни нощи, щом винаги завършват добре - а днес - дори по-добре, отколкото започнаха. (И ще е толкова хубаво, ако послушате Софито - да, послушайте я.)

I lost my faith in the summertime

Този път всичко ще е наред, иначе изобщо няма да е честно.
Знам, че трябва да спя, обаче не мога. Смея се на текстове, после нагласям tardis на десктопа на лаптопа (и е прекрасно синьо!), В все ме предупреждава да намаля сериалите, ама то така ли става? Все нещо ново, все онзи хубавият актьор или готината мацка от съседния филм са виновни, или сестра ти, която ти казва някакво заглавие, а хубавите серии край нямат.
В Германия ще продължим с Джон Сим (който е важното звено) или нещо друго подобно.

Confidential сериите са музика за ухото, буквално - дори ако оставим настрана всъщност шотландския акцент на Дейвид, можете да чуете всичко, за което се сетите. Rolling Stones, White Stripes, Oasis, Killers, Kasabian, Stone Roses, Cure, Kaiser Chiefs, Foo Fighters (прекалено много и прекалено случайно напоследък), Fratellis, а това бяха само последните три епизода.

Днес пък навсякъде е пълно със случайни асоциации с Доктора, "it's bigger on the inside", "който ги погледне се вкаменява" и т.н. от все непосветени. Което е всъщност прекрасно и забавно.

Music of the Spheres

...а в 10 сутринта сме си пак същите. Подпухнали, недоспали, в развлечените джинси и блузите, и удобните обувки, и се нахвърляме безпаметно на храната - все едно рано, рано в училище. И пак някои отсъстват, и пак се разказват слухове и спомени за снощи, показват се снимки, поздравяваме се тихо, заспиваме по масите и крадем балони. Това е. Ако очаквате чудеса, как сме спасили света от злото и злобата, как докрая сме се държали за ръка и сме се въртяли в бавен кръг на до болка познати песни - няма да чуете такива истории. Но беше хубаво - да. Последен опит да се съберем всички на едно място и се получи, и никой не пречеше на никого. Музиката беше поносима през повечето време и прекрасна на моменти (Оейзис! Оейзис! На бала!), на хората бяхме премного хора и премалко ги играеха правилно, брояхме до безкрай, в 5 сутринта - и на немски.
Следващата вечер беше ново приключение. Правилните хора на правилното място, нали знаете. Танци до зори и изразът "да затворим заведението" никога не е имал по-буквално значение, прекрасни усмивки, прекрасен смях и забавни песни. Други прекрасни хора също - наоколо, седнали, танцуващи, дърпащи се, пушещи, пиещи, "наздраве", "да броим с двете съседни маси", "да отидем при тълпата", "а този е същият", "чупката", "съжалявам за обецата", "дайте уискито", "ела при нас", "искам да се снимаме с рицаря".
А днес се очакваше - болката в крака, раменете, врата, дупето (щях да кажа таза, но се сетих за една отдавна забравена история) , корема и еей такава усмивка всеки път, щом почна да отделям снимките. Сега не знам какво следва, но със сигурност ще е нещо добро.
Все пак - step outside cause summertime's in bloom.

Step outside 'cause summertime's in bloom

Слушай сега. Знам, че по принцип не ме приемаш насериозно, когато се оплаквам от живота, затова искам да подчертая предварително, че не се. Всъщност ми харесва вариантът, при който за четири часа навън си увеличавам уговорките до края на седмицата двойно. Изведнъж се сетих за един списък, който бях направила преди известно време, за да подчертая колко дълга може да бъде една седмица. В момента се отказвам да обърна внимание на факта, че в неделя ми е балът. Както вече често съм казвала, той почти изобщо не ме интересува като събитие. Сериозно. Затова в събота вечерта ще ходя на гиг на бандата на един приятел, упражнение, което правих доста по-рядко, отколкото ми се искаше, но пък има цяло лято (и един спирит, например). Утре с М, която е все така прекрасна и след трите джина, и шумно неочаквана малко след един. Четвъртък ще е денят, когато се предполага, че ще поспя и няма да имам досегателство до досадни хора от други училища, а сигурно и дори ще изчистя наоколо. Петък е денят на последните стъпки в училище, когато ще говорим глупости, ще се смеем шумно, ще носим букети и ще играем хоро с лелите, а също и ще празнуваме отчасти роднински рождени дни. Събота е ясна с домашния рок и кавъри на хубави песни, а неделя изобщо не е ясна, ама никак. И не знам защо, но в момента само събота ми е в главата. Събота и как така никой не знае друа песен на Oasis освен Wonderwall.