10 May 2012

But I just can't stand it

Докато се прибирах пеша след филма днес имах време да наваксвам музиката, за която изглежда, че нямам много време напоследък.
Тъпото е, че паметта ми се разпростира дотам, че помня кога съм чула някаква песен за първи път или какъв е бил плейлистът на някакъв евент.
Това дори не е шега. Просто се случва.
В случая си спомних кога за първи път чух Patience на наскоро отново сформиралите се Take That. Мога да ви кажа датата. Мога да ви кажа и къде и с кого бях. Как реагирах, какви хора имаше наоколо. Впрочем, това е от причините да не мога да я слушам, въпреки че понякога се насилвам.
Говоря за музика, просто защото имам нуждата да кажа нещо и въпреки че по-логично би било да разкажа за преживяванията си, докато гледахме The Avengers, всъщност имам чувството, че трябва да го гледам пак, защото мисълта ми непрекъснато летеше по някакви несвързани теми. Включително моментите в апартамента на Тони Старк, които почти не помня, защото не можех да спра да гледам дизайна. Но това се случи на няколко пъти и докато гледах Iron Man, така че предполагам, че не е съвсем неочаквано.

Нищо му нямаше на филма, спокойно. Забавлявах се доста. Пък и актьорите са секси.
Все пак.

09 May 2012

What makes you happy, what makes you sad

Има нещо ужасно и депресиращо в моментите, когато си търсиш работа, а всъщност никой дори не си прави труда да отговори (което е практика, но в момента не ми помага), дори местата, за които имам всички квалификации and then some. А дори не получавам интервю.


Има и по-депресиращи моменти, когато си намерила работа на някого другиго, за която и ти си кандидатствала, но си осъзнала, че не съществува вселена, в която би се преборила срещу него. И все пак си се надявала поне на някаква реакция. А междувременно си раздвоена между опитите си да си искрено радостна, че все пак си помогнала с нещо, и мечтата просто да седнеш на земята и да гледаш в една точка, защото в края не ти е останало желание за нищо друго.


Докато някой се опита да ми обясни, че много хора са така, и това е факт, друг факт е, че хора, напуснали училище на 16, в момента си намират работа непрекъснато, защото имат "опит" в дадена работа, а аз се чувствам все едно последните 15 години съм ги загубила напълно в учене и сега не мога да се класирам за разговор дори за места, които не изискват особени познания по нищо.


Някой веднъж беше казал колко е важно учението, че то щяло да ми отвори всички врати. Е сега може да си навре мисълта отзад, защото в края на деня все още ще съм момичето, което има пари, които й стигат общо да изкара месеца, ако не излиза повече от веднъж на месец и не яде навън, и ако се случи месец без много принтиране на проекти и гигантско портфолио (както, изненада, този месец), и тези пари дори не са нейни, и с всеки месец се чувства все по-ужасно от факта, до момента, в който изглежда почти смешно.

Все пак утре ще ходя на кино, за първи път от прекалено много време, за да гледам The Avengers, защото в един момент напрежението стига дотам, че ръцете ми се подуват, по клепачите ми избиват червени петна, а цялата кожа на лицето сърби.