Isn't that enough

Последните два дни са малко странни, досадни хора и забавни хора; възрастни хора и млади такива; бежаво, бежаво, бежаво.
Спя малко, събуждам се сутрин и искам да продължа да се търкалям под затопления юрган. Вместо това чакам автобус и вали силен дъжд или пък е безкрайно слънчево и хубаво (а няма да видя слънцето пак чак до късния следобед).
Утре искам да нося пола и да правя снимки, и да не си говоря с никого. Искам да слушам силна музика или да слушам как съквартирантът ми свири прекрасни неща на новата си китара. Освен това явно трябва да си взема черни обувки (защото съм последният човек на света да няма такива) и часовник. Защото защо не.
Но предимно предишното.

Here we go again

Тази година започва бързо, много бързо, по средата на улицата и не виждаме несъществуващите фойерверки зад гърбовете ни, после вървя бавно към вкъщи, прибирам се с дъжда и съм цялата мокра. Отварям втората бутилка вино и си говоря глупости с М в скайп, шегуваме се за песни и хора, за повтарящи се разговори всяка нова година, за пиратките и пиротехниката, изсипваща ти се на главата.
Шумно и тихо се сменят тази вечер, първо инцидентни филми след полунощ, после каскадни изпълнения по стълбите, за които се радвам, че нямаше никой в блока тази вечер.
Имам чувството, че след шоуто, което си спретнах сама миналата година, нищо няма да може да ме впечатли така, което сигурно е глупост и сигурно ще ми се докаже още след година, но засега все още предпочитам моментите след фойерверките, съществуващи или не.
Предполагам, че е в реда на нещата да бъда сантиментална за миналата година, да започна да изброявам нещата, които ми липсват, обаче има да чакате. Всичко, което е трябвало, съм го казала вече, а сега единственото, което остава, е да си легна в нормален час днес, светлината от луната и от уличните лампи да влиза през прозореца (еха, колко поетично!), а от утре да започна пак да си мисля за всички неща, които имам да върша и места, където искам да бъда.
И отново, 2012, бъди хубава, ок?

Fascination ends

tous ses etapes sont des sentiments
-edgar poe

Isn't that enough

Пропускам забавни вечери, когато добри хора се събират на познати места и правят все едно и също.*

Не ми пречи, но искам да съм там и да не ми е студено, а също и съобщенията ми винаги да пристигат навреме. (Но един ден ще издам книга, съдържаща само съобщения, които съм пратила/ получила след 2 сутринта, и ще бъде бестселър.)

Остава малко повече от седмица. Всичко е на мястото си. Честно.

*Само че понякога пропускам и one-off неща, което ме прави малко тъжна, но всяко момиче трябва да си има приоритети, и здравето ми в случая надделява. Съжалявам, безплатен алкохол и пържени блокчета Марс, някой ден, някой ден.

Here we go again

Има причини, поради които мога спокойно да напиша тук колко много обичам Иво. В интерес на истината, има прекалено много причини, простиращи се на прекалено много разговори и прекалено много човечета по картички.

Снощи си мислих за всичките пъти, когато ми е спасявал живота. Окей, не за всичките, за някои. Дори не за някои специфични, просто за някои. Това се случва, докато свалям всичките книги от леглото и претърсвам за пълните съчинения на Едгар По. Всички обичаме Едгар По. Преполовявам разказ и си спомням онзи, който мислихме заедно преди няколко лета. Така и не му оправих края.

После забравям за него. Говоря си с Юлия, онова слънчево дете на природата, загубено в северна Германия. Говорим си за Себастиан (все още има два месеца, за да изпълня онзи new year resolution), за Тим Бъртън и за усмивките. А междувременно с Рос си говоря за GGP, фойерверки и Сашка Васева. Дори не се опитвам да се шегувам.

Won't give you my heart
No one lives there anymore

Прекалено много причини.