Everything about you resonates happiness

Закачих си на стената над леглото розовия ми Battles постер. Всеки път като го погледна ми се прияжда сладолед.
Никога не се чувствам по-щастлива от моментите, когато имам толкова много работа, че ми се плаче. Такъв вид мазохизъм се предава генетично в това семейство, според баба. Нещата, които трябва да правя, стават все повече; скицникът ми е препълнен с идеи, рисунки и записки, в дневника ми няма място да добавям хора, а Rave Tapes е суууупер.

Социален живот? Какъв социален живот?

PS. Февруари. Изчезни вече, моля ти се.

This is outta control

Понякога нещата просто се случват по правилния начин:
Опитвам се да не се съсипя до следващата ваканция. (сънищата и снимките са виновни.)
Отдавна нужен разговор с Ю и смях над правописните грешки ("оценил, не оженил!")
Четвъртъците в artschool с нови попълнения и хубави песни. (Daft Punk като обичайни заподозрени, всички крещим и танцуваме в несвяст на Blue Monday, а Beck се появява точно навреме и ме спасява от прибирането вкъщи с още половин час. )
Цитати от филми и Ерин и Сара, които не ме пускат да си тръгна.
Всичките партита на света в две седмици for dummies.
Липсващи съквартиранти, а аз пея заедно с Alex Turner - следващия път ще знам песента, честно!
Пея и с Jon Lawler и Matt Bellamy, но тях ги знам наизуст.
Двуседмичен проект за три дни.

Just break a silence

Днес трябваше да е хубаво. А беше по-скоро неопределено мързеливо и много, много мокро. Купихме си билети за онзи-филм, а за La Belle Personne, за който говоря от месец - нямаше.
Ходи ми се някъде, може би на гиг - или нещо такова. Firewater може би, но само да спре да вали.
Ах, да, и ботушите ми протекоха. И май че имам температура. Прекрасно.


*I bet that you look good on the dancefloor, но на мен не ми се ходи по заведенията, където ходиш, съжалявам.

Will they find our hiding place?

Иска ми се да бях по-добър човек, да не обръщах внимание на тези досадни хора наоколо. Иска ми се и да бях малко по-смела. Онези три капки повече, които щяха да ми помогнат да вдигна телефона или да оставя онова съобщение на вратата.
I want to recognise your beauty's not just a mask.
Днес си мислих за Лондон. Ще е хубаво там, прекрасно даже - шумно и красиво, с хубави хора (think Iona) и всичките с различни идеи, Сохо през нощта и всички онези места, които би искал да видиш in a nutshell.
Междувременно имам да пиша есе за консуматорското общество в постмодерния град и смятам да отида на поне 4 филма и да посетя онази изложба.

Hide from the scary scenes

"Това е ебаси начинът да те събудят. Не, честно, да ги еба и оптимистите, ако смятат да ми звънят всяка неделя в 9.30 сутринта да ме питат за това или онова." Просвам се надясно върху леглото и си отварям отново очите. "Ама няма смисъл вече, ще взема да ставам." Телефонът си показва кротко 11.30, което с часовата разлика става някакво зловещо ранно число за лятна неделя. "Не ти ли прави впечатление, че ти се обаждат неделя? -Повече ми прави впечатление, че звучаха будни."
Веднъж ще ми пратят писмо навреме, и това ще е единственият път, когато ще решат да проверят дали съм го получила.
И вече няма да ме е страх от зомбита, но никакви такива сънища отново, моля!

Invincible

Mysterious Ways днес празнува четири години.
След няколко месеца ще го пратим на детска градина. Естествено, ако изобщо има места някъде.
А като се замисля, че в началото изобщо не ми се занимаваше да го започвам (и писах за ланци, захарни петлета и края на осми клас.)

I tried to give you up

Онзи подарък от рождения ми ден от Ася, Ирта, Мишо и Виолета си го получих.
Имам биошоколад от dete.
Дори и плакат на зелените имам.
Отказах се да обяснявам за погледа си, когато говоря за доктора.
Muse са все така прекрасни.
Чета четири книги едновременно.
Все още съм напълно убедена, че Дейвид Тенънт не може да пее.
Караоке в понеделник?
Театралната реюниън.
И всичко това само за един следобед.

Give me all the peace and joy in your mind

Имам чувството, че ако започна да обяснявам на още някого колко прекрасен е Doctor Who (сериалът, не че имам нещо против също така прекрасния Дейвид Тенънт, обаче нека поне веднъж да се съсредоточим върху историята, а не върху добрите британски актьори), ще ме затворят в някоя стая, боядисана в успокояващо зелено и с малък прозорец, пропускащ далеч недостатъчно светлина.
Или пък може би не.
Утре заминавам и ще се върна след нещо като две седмици (толкова време не би стигнало дори на Никола и Катя, за да си научат репликите), ще се опитам да се върна за пиесата ни - обещано, но преди това ще направя куп други неща от този край на Европа чак до другия, след което ще завземем остатъка от света, отвътре. Всъщност ми е малко странно, не че съм домошар - в никакъв случай, обаче нещата се случват толкова бързо, че едва ли ще съм наясно какво о/става и след още няколко дни.
Но сега е време да спя, да се опитам да заспя, защото ме очакват велики и странни дни на тази планета.