And everything in between

Малко ъпдейт на проектите.
За кратко се връщам за ревизия на малкия офис на бюджет (онзи с гигантската стена от лего и безумната тоалетна). Междувременно сънувам кабарето и един филм, който искам да снимам в някакъв момент. Трябва да преработя всичко, което съм написала досега + да довърша последната глава и заключението за 28ми (защото защо не?)
Всъщност всичко това е ок, само че изведнъж ми се рисува повече и ми се гледат странни филми, в които няма клоуни, карнавали или реалити телевизия. Имам и идея за филм, която почти няма почти нищо общо с оригиналната, стоп моушън с войници и супергерои в студиото ни, които се борят под масите и се преплитат в кабелите. Нещо такова. Ще видим.
Засега обаче - сън и още малко работа по дисертацията, още реалити шоута и филми на Линч, и гротескна сатира, Лакан и други.

I don't need a reason not to care

Мили хора, с които не искам да имам нищо общо, моля ви, оставете ме намира. Просто ме оставете. Нямам време за вас, нямам желание да намеря време и не ме интересува животът ви. Не ме интересува какви проблеми имате, не ме интересува какво казвате, сте казвали или ще кажете за мен (особено след този пост), не ме интересува какво си мислите в момента, най-вероятно никога няма и да ме интересува. Отдавна съществувам в друго пространство и време, сред други хора, които искрено се интересуват от мен, с които водя истински разговори и с които се чувствам добре.

Шансовете са, ако съм ви изтрила от шибания фейсбук или откъдето и да е било другаде, да не сте сред тези хора.

Така че, fuck off, моля.

Ок, сега нещо малко по-мило и майско.

Да, ок, вече е май, а аз имам страшно много работа и няколко неща, за тихо планирам как да станат и които ще ми донесат мир и спокойствие. Може би. Освен това днес цял ден снимахме филм, койтио има шанса да бъде добър. Here we go.

PS. И още един майски едит. Май, моля те, бъди добър месец, защото има прекалено много неща, които могат да се объркат, а не бива. Освен това, нали си говорихме вече за онези песни. Аз обещавам, че ще съм добро момиче, а ти направи нещо по техния въпрос, всичко останало остави на мен.

This is not about emotion

Обмислям да спра всякакви контакти с около 70% от хората, които познавам тук и да започна наново. Не мога, наистина не мога да разбера някои неща и някои хора. Знам какво тя е говорила за мен и за неща от моя личен живот, които изобщо не я интересуват; за взаимоотношения, за които тя не знае нищо. Това цялото, като ме поставите в положение да трябва да избирам между двама човека, едва ли не, просто не минава пред мен.

Вратата е ей там, а аз имам достатъчно много работа, за да не ме интересува какво ще става с вас.

I look for a joy in a strange place

Когато преди много месеци стоях във всекидневната и беше неделя сутрин, началото на едва първия от много много дни сама в големия град, Макс беше първият, който се събуди и заедно гледахме ранното слънце, разказвайки случайно пресеклите си животи.
Това ни се превърна в неписана традиция - когато няма никого другиго във всекидневната, просто седим и говорим - за книги, за филми, за хора, за пътища.
Разказвам ви това, защото днес той става на 20, а всъщност на 13, а всъщност на 25. Отидохме всички в пъба отсреща заради него, и бяхме много. Победихме съседната маса, където също имаше рожден ден, но ние бяхме по-добри.
Когато дойде да ни види, му казах, че ще ми липсва безкрайно много догодина и че той е малцината, които ме карат да обичам този блок. (-Въпреки че сменям музиката, когато не я харесвам и че мрънкам прекалено много? -Да, Макс, дори това. ) Той го знаеше и преди това, знаеше го и днес, когато ме видя как правя тортата с ясното съзнание, че имам безкрайно много работа, но съм готова да загубя един ден за него. Защото обичам и другите момчета, и Броуди и Бен, и Луис, и Джак, и момичетата също, но тях не виждам всеки божи ден и те не винаги са наоколо, когато имаш нужда.
И освен това прави домашен прекрасен чай.

We're not cool

Великден като за първи път, вкусно пилешко с картофи и о-богове!, домашен козунак; Хариет, която е направила нещо вкусно и зеленчуково; китайски ориз и Арсени, донесъл шоколадови яйца (и всички го гледаме с тиха радост). Разговори за езици и акценти, за чужденци в различни държави или в една избрана; разговори за окупации и неразбирателства (с Арсени си подхвърляме реплики и погледи, и разказваме архитектурни шеги и истории за обезглавени пилета); игра на думи за вкуса на китайското (българите не сте вкусни, ядете прекалено много салата.)
Такива хубави и тихи вечери, без борба за музиката (Вивалди и Джак Уайт срещу Децата на Студената война и онзи австрийски ерцхерцог), но със спор за цветовете на очите и цветовете по принцип, все така спокойно и щастливо - и с прекалено много останала храна. И с идеи за книгата, която не съществува.
I've seen so much in so many places
So many heartaches, so many faces
So many dirty things
You couldn't even believe

This ordinary mind is broken

Искам да не знаех какво става накрая на филма. Искам спокойни сънища без призраци на живи хора в тях, да не се събуждам, крещейки името на Макс (защото Джулия не беше чула, но той беше, и си говорихме дълго след това за кошмарите ни). Но в момента искам да съм тук. Може би в някаква по-спокойна среда, не и напълно сред тези хора, но тук. Дори стаята бих си запазила, задето съм си я превърнала в мое си скривалище - с всичките надписи по стената и снимките срещу леглото, с които заспивам и които първи виждам за добро утро.
Харесва ми варианта на дете
somewhere in her smile she knows//that she doesn't need another lover
[but every time she tries to convince herself of that, she fails epically.]
Особено в момента, когато сред песните неочаквано открива Едит Пиаф - онази песен, онази!, от детските й спомени - пътуванията до Младежко, когато татко започваше да пее с касетката, а тя го молеше да спре. Откъде можеше да знае тя за поздрава на Н след толкова много години и като не вярваше в случайността - какво беше това?
След което избухна в неочаквани сълзи по средата на песента, защото вече не искаше да си спомня нищо от това.

Gotta be everything more

Знам, че искам прекалено много, но имам нужда в момента някой да се сети да дойде и да ме пита дали съм наред и дали имам нужда от нещо. Защото може много да ги обичам тези хора (доколкото може да обичаш някого, когото познаваш от месец), обаче понякога им липсва онази малка досетливост, на която съм свикнала. Нали знаете, като знаеш, че някой има температура и не е съвсем здрав, и има ужасно много работа за вършене, може поне да отидеш и да му кажеш, че отиваш някъде-си-за-да-намерят-някакви-хора. Не, че този предполагаем човек ще тръгне след теб (хайде стига съм била причина за нечии настинки.), ама все пак.
А сега - do the robot, baby! - тоест, забрави главоболието и схванатия гръб, стани машина за два дни и си свърши работата. Нали така, сис?

We are not what you think we are

Докато мислих върху проекта си, писах някакви случайни думи, подредени в безмислени изречения и дори не се спирах да погледна какво съм написала досега. Накрая се замислих и се ужасих от прочетеното. Не от граматиката или подредбата на думите, а от нещата, в които много усилено се забърквам и затъвам, без да се усетя. И ще затъна съвсем скоро, защото се познавам, а това ме притеснява. А тези хора са добри и хубави, и не искам да се повтарят отминали събития, стоящи в списъка на нещата, които трябва да си останат в Бургас.

PS. Julia is a tool. Period.