Slippin’ in my faith until I fall

Give me all the peace and joy in your mind

It's getting close to sundown

Един пакет twix, супа от домати и босилек, някаква книга за Рабле. Днес К. (мениджър) ми обясняваше колко съм била забавна в неделя и всичките шотове, които сме били обърнали заедно на бара. Предполагам, че трябва да й вярвам.
После тя продължи патиланската си история с обяснението как е била толкова пияна, че се спънала в коридора, паднала, ударила си главата и загубила съзнание.
Е поне не съм била единствената.

В други новини, имам спомен как в някакъв момент й казах, че има "awesome boobs" (директен цитат). Партитата покрай degree show-то ни трябва да са много епични, за да надхвърлят епичността на онази вечер. Не е като да е зле.

I'm gonna turn this thing around

Онзи ден фейсбук ми напомни, че тази година завършвам. Мамка му. Дори фейсбук е по-отговорен от мен за факта, че имам да пиша 3000 думи за вторник и да поработа върху два проекта през уикенда. Да, уикендът, започващ утре.
My NY's resolutions за 2013 са почти незначителни. Искам да върша повече работа (въпреки, че вече е доста) - и по-качествена. Искам да съм безкрайно доволна от всичките си проекти. Искам да си намеря място в някое кътче в света след няколко месеца. Искам да намеря идеалната магистратура на идеалното място. Искам да мога да си я позволя. Искам да слушам повече Battles и да водя по-малко битки с разума си. Искам да пия повече с приятели. Искам да не забравям рожденни дни. Искам да отида на север пак и да си заслужава (пак). Искам да отида на Аран най-после. Искам да снимам повече филми и да имам време да рисувам. Искам да се науча да свиря една цяла песен на китарата. Искам да си избирам само хубави книги. Искам да си намирам причини да се усмихвам повече.
Искам веднъж най-после да се наспя като хората.

Нещо такова.
А сега Batman (1989), защото в един момент осъзнах, че ми е почти безкрайно трудно да пиша научно за филм, който не съм гледала от почти десетилетие.

Stumble in the twilight

Exciting days on planet Earth. Not enough sleep, just not enough at all, but we use the spare minutes during rendering to lay on the black sofas with our eyes closed and listen to the quiet laughter of the rest in the studio.

I’ve had just weird dreams lately – whenever I have the time to sleep at all, and I always wake up too early, or get woken up by the phone – I just want to see the end of that one dream, to get to reply to that sentence, and keep on smiling next to the open fire.

On weeks like this I realise how much I miss travelling for the sake of going somewhere, but nowhere in particular. Just for the sake of exploring new places, and enjoy a little time off. I miss the views and the wind, the sun that didn’t really exist. I miss the rain pouring on me and Albi, and the ocean. The path to the castle that O randomly found, and how everyone was hiding in their homes. I miss the seals. I want to see them again.

I want to see so many things sometimes.

That dream I had, the one I want to live through, made me wake up full of expectations. So many people I am yet to see that I haven’t seen in too long time. So many background noises.

Back on this week.

Endlessly exhausted but laughing at the stupid jokes of the people around me at 8 pm, when we all just hope for a quick and painless end; Forever rendering and forever making mistakes, forever swearing in many languages. And when we get tired, when there’s nothing left to do, we start jumping around and dancing to Joy Division and Prince, and Oasis, and whatever they play next on the radio.

I miss the old studio. We would sit at the massive windows and watch the snowy nights in Glasgow town. We would be nearly afraid to go to the toilets, and would wear layer upon layer of clothes. And then, when we get kicked out at 9, we would storm our way through the quiet and dark Mac stairs, and pray no ghosts find us.

But now is too late for anything. All I need is sleep but sleeping I can’t do now. The music is on; the world tracks me down, and not too long it will be too early for bed again. 

Pink and dirty neon

Книгата, която чета в момента, малко е тъпа, но отвреме-навреме има прозрения, които ме карат да се усмихна (в най-добрия случай). Иначе слушам The Killers тематично, а дори не съм им такава фенка, но - както казах - тематично са най-подходящите in this day and age. Get it, eh?
Всъщност предимно, защото чета някакви неща на някакви хора и в главата ми изскачат цитати от техни песни, и изведнъж ми се приисква да съм едно малко клише, да съм в нечия кола и да сме по пътя, и да пеем тези песни, защото така трябва. Защото тези песни са написани за там, така както всичките песни на Ейми са за Шотландия, а Whistle for the Choir е и завинаги ще остане онова, което си пускам на плейъра, когато вървя по тъмно из града.
Знам, че напоследък не говоря толкова много за музика. Не е, че не слушам музика, напротив. Дори си лягам вечер с музика. It still is the best boyfriend I've ever had.

А следващата седмица сама вкъщи, Partick edition, и смятам да оставям вратите отворени и да се разхождам полу-гола из апартамента, защото няма да има кой да ме види.

While he's having a smoke

Стаята ми мирише на приятен лек люляк, най-после си я подредих и слушах Calvin Harris (който е прекрасен, въпреки че е шумен и диско), рано сутринта пък с dete обсъждахме разни моменти от живота, и как тя всъщност е доживяла нещо толкова (шокиращо, ха). После си спомняме несполучната събота вечер, песните и защо всъщност сега се правя на сърдита на Р. Спомняме си за палмите, които всъщност не съществуваха, и за водката, която беше в повече (но те решиха да се правят на мъже).
А най-хубавото е, че ни остават само два месеца, които все ще избутаме, пък било то и с оредели редици. Следващото хубаво е, че довърших единия разказ, където имена и характери се смесват (освен един). Последното хубаво са Килърс за лека нощ. They say the Nile used to run from East to West.
Как обичам тези часове, когато всички спят, а аз се завивам през глава и си представям апокалипсиси.