Showing posts with label grand avenue. Show all posts
Showing posts with label grand avenue. Show all posts

08 January 2011

Lose some meaning and gain some power

Опитвам се да медитирам. Понякога е хубаво, понякога просто се изключваш за малко и не мислиш за нищо. Затваряш очи и виждаш неправилни форми и безкрайни линии зад клепачите си. Понякога е можеш да изкараш образи от главата си.
По някаква причина, онази песен от финалната сцена на Cashback е като безкраен саундтрак на живота ми, ден след ден.
The snow will fall
And she will fall through the streets
Her moves are slightly unreal
Сега не медитирам, но сигурно ще се опитам след малко, докато снегът навън продължава да натрупва и съм сама вкъщи, и се опитвам да игнорирам всичките неща, които се блъскат в главата ми.

22 January 2010

Remember now the words she said

Днес беше почти безполезен ден. Почувствах се пак като през freshers week, когато спяхме до обяд, после се разхождахме, играехме безмислени игри и крояхме велики планове за завземане на града. Отново се бяхме събрали горе, а това вече ми се случва толкова рядко. Ядохме пица, Броуди и Бен се рисуваха, после обещахме да мълчим пред Рейчъл за всичките инциденти, случили се напоследък - и най-вече за онези, включващи недочуване (никога не сме си казвали онези неща, които всички си мислят, че сме си, но от такива случки накрая се получават най-хубавите спомени) и инцидентни не-особено-облечени моменти (малко като в тъпа комедия, но.това.е.студентско.общежитие.все.пак), неуспешен ring of fire, но много хубави усмивки, на хора, които иначе ми липсват. А догодина ще ми липсват и всекидневните случки с тях.
Засега обаче всичко е наред, сутринта ще предавам проект (онзи огромен невъзможен двуседмичен проект), вечерта ще гледаме класически филми и ще си говорим за хубави неща.
В събота съм на съвсем ново място сред хора, които не познавам. Story of my (student) life.

And did I forget to mention
That I found a new direction
And it leads back to me.

27 February 2009

Remember now the words she said

Днес всичко е нереално, танцуващо по сенките на къщите и отраженията в очилата на К., тихата музика в час и аз - не се опитвам дори да внимавам, не се правя на сериозна, не се смея, просто съм там и гледам блока отсреща, кимвам на В., понякога поглеждам към учебника и се излягам на чина.
Защото трудът ми на година-и-нещо вече по своя път, сигурно в момента преспива в София, за да полети утре и в понеделник да е пред вратите на онази голяма сграда в стил Art Nouveau, посрещнат на топло и сигурно от хора с почти неразбираем акцент.

And now we wait.