But I think your pulse would start to rush

В момента в главата ми:
Месарница, която представлява всичко това, от което ме е било страх като малка/ не исках да си спомням с особено голямо желание;
дизайнерският офис, в който с удоволствие бих прекарвала дните си;
магазинът за колела, който никога няма да просъществува, но е голям и светъл, и никак стъклен (защото, защо изобщо ще има стъкло в магазин за колела?);
кабарето, което не е кабаре и дизайнът, който не е изкуство; сцената, която не е сцена и тардис конзолата, която е пийп шоу.

Когато едното не върви, винаги ги има другите три, от които да си избереш.
Не знам колко седмици остават, но както каза майка - винаги един ден няма да ти достигне.
Feel free to panic.

Morality would frown upon

Събуждам се рано, но ставам прекалено късно, почти по тъмно. Оставям купа с дрехите на земята и си пускам силнa музика, чета глупави статии и не си правя планове за следващите дни, но си мисля какво би могло да бъде. По някаква причина ми се рисува. Всъщност не съм рисувала от много време и не знам защо така изведнъж, но ми се рисува. Или просто ми се прави нещо смислено. В такива моменти си обещавам колко продуктивна ще съм на следващия ден, което се случва подобаващо рядко пред ваканциите.
Да не говорим, че днес се наспах за първи път от много време.
Но пък все още ме болят вратът и лявото рамо от глупавите ми опити да се унеса за час на летището, обаче и това ще мине.
Сега трябваше да гледам филми, но вместо това обсъждам с гражданина Тодоров опитите му за сносен текст към бъдеща песен на един български изпълнител.
Не е генгста, спокойно.
И чалга не е. Все още.

And deciding in your youth

В дни като този чувствам някаква остатъчна пронадлежност към Бургас, някакви спомени, някакви погледи и поредната бира с изглед към морето. Морето. Ех, това море и трудоваците около него, и бургаските гларуси, които изобщо, ама изобщо нямат вкус за жени и живот.
К, ако четеш това (а аз знам, че ще - защото ти ми каза), искам пак така заедно някъде, dancing the night away, и В този път ще се е наспала (обеща), а наоколо само хубави хубави хора по желание и по избор, и никакви, приети в Харвард. И няма да си губя обецата този път.
Иначе нищо не е било по на място, както разговорът ми днес с В, обичам ги тези разговори - и вървенето бавно по познатия път покрай строежа, ментовите ни вечери, когато винаги се случва нещо забавно и никога не е едно и също, дори музиката. Има ли мента в Германия?
И като съм започнала с разсъжденията, ако старият клас (да се разбира от КиМ) се съберем на хижа, или ще се изподерем, или ще бъде толкова скучно, че ще организираме масово религиозно самоубийство. Помнете ми думите.

I just know that I'm harder to console

Чувствам как някакви моменти ми се изплъзват от ръцете, от погледа, от визията. Малко ми е тъжно, малко никакво - от всичко по малко. И не че ми пука вече за онзи-град-чието-име-няма-да-произнеса, напротив - все така ми се иска да съм там и да го усещам с връхчетата на пръстите си и през кожата, но вече няма да е същото - имам нужна от тези хора, от тези места, до мен или по-близо, не и така, както бих искала, и, уф, всичко е толкова сложно, а аз май си го правя и по-сложно от нужното.
Всъщност, просто искам да се махна оттук, не мога вече да го дишам този град, а не че има и останал въздух, но ми схванахте мисълта. Искам да съм някъде другаде, при сис, да странствам между няколко града (В. в Хайделберг! и абсент вместо мента), на всички онези концерти, за които не ми са стигали няколко стотин километра разстояние. И този пост в момента става ненужно и нежелано ревлив, обаче това ми е защитната реакция срещу праха и безмисленото слизане до пощата на всеки час.
The world around makes me feel so small/Heaven'll help you catch me if I fall