Вървя безславно час и нещо из някакви улици, за бога, за първи път ги виждам, а живея на не повече от десет минути оттук. Някъде наоколо живее Виктория, наоколо би трябвало и да са и театърът и съдът, и градинката пред него, същата градинка, където през деня няма жива душа, но явно привечер всички настоящи и не-в-съвсем-далечното-бъдеще бъдещи пенсионери се събират, за да обсъдят поредния сериал. Или както казва Джоуи: "Не гледам сапунени сериали. Имам си собствен живот."
Опитвам се да се ориентирам в тази невъзможна матрица от ненужно поставени странни ъглови сгради и строителни отпадъци, а в главата ми бучат реплики от последните два (почти слети) дни, днес Фреди би навършил 61, времето ще се разваля утре, а аз ще съм на Китен; или хората, които въобще (никога) не са си на мястото, съботни уговорки по никое време и как не съм много сигурна дали искам вече да е месец по-късно.
Докато разхождах кучето в убийствено ранния час 7:30, въобще не си представях така деня. Най-малкото, защото реших като никога да слушам радио вместо моя си музика, нещо такова си мислех и 12-ина часа по-късно, но всъщност Snow Patrol и онова момиченце с жълтото колело спасиха положението.
Remember the best days are yet to come.
Showing posts with label безсмъртни сънища. Show all posts
Showing posts with label безсмъртни сънища. Show all posts
05 September 2007
05 June 2007
Finish Line
Защото днес нищо не се случва както бих желала. Тези дни стават прекалено много и прекалено начесто. Понякога имаш нужда само от музиката да минава през вените ти.
Точно под брадичката се е загнездило най-ужасното чувство. Спомени и съобщения, не не не.
Искам да крещя. Да викам и всички да чуят най-ужасяващите истини за себе си. Да ги накарам да запушат уши и да броят до десет. Ето как една секунда, или 45минутен разговор променя животи. Първо са привиденията, после те се въплътяват във всеки един момент.
Да, ще го направя, докато останалите хленчат съдбата си безпомощни. Докато мисълта ми е още ясна и докато не съм се примирила отново да изживявам нечия чужда мечта или да отговарям на всички очаквания, докато все още губя парченца от кожата си и мога да дишам, докато съм все още това момиче, което сестра ми мисли, че съм. Докато не ми прилошее от собствения ми егоизъм, ще крещя, ще крещя и ще ме чуете.
Всеки един от вас, от първи ред.
Точно под брадичката се е загнездило най-ужасното чувство. Спомени и съобщения, не не не.
Искам да крещя. Да викам и всички да чуят най-ужасяващите истини за себе си. Да ги накарам да запушат уши и да броят до десет. Ето как една секунда, или 45минутен разговор променя животи. Първо са привиденията, после те се въплътяват във всеки един момент.
Да, ще го направя, докато останалите хленчат съдбата си безпомощни. Докато мисълта ми е още ясна и докато не съм се примирила отново да изживявам нечия чужда мечта или да отговарям на всички очаквания, докато все още губя парченца от кожата си и мога да дишам, докато съм все още това момиче, което сестра ми мисли, че съм. Докато не ми прилошее от собствения ми егоизъм, ще крещя, ще крещя и ще ме чуете.
Всеки един от вас, от първи ред.
Subscribe to:
Posts (Atom)