Снощи си мислих за всичките пъти, когато ми е спасявал живота. Окей, не за всичките, за някои. Дори не за някои специфични, просто за някои. Това се случва, докато свалям всичките книги от леглото и претърсвам за пълните съчинения на Едгар По. Всички обичаме Едгар По. Преполовявам разказ и си спомням онзи, който мислихме заедно преди няколко лета. Така и не му оправих края.
После забравям за него. Говоря си с Юлия, онова слънчево дете на природата, загубено в северна Германия. Говорим си за Себастиан (все още има два месеца, за да изпълня онзи new year resolution), за Тим Бъртън и за усмивките. А междувременно с Рос си говоря за GGP, фойерверки и Сашка Васева. Дори не се опитвам да се шегувам.
Won't give you my heart
No one lives there anymore
No one lives there anymore
Прекалено много причини.
Аз също не се шегувам-моето сърце принадлежи изцяло на любимия ми човек.Той е всичко за мен и аз му принадлежа и с думи и дела, изцяло-духовно , телом .
ReplyDeleteОбичам те мличък мой.Мечта на жвота ми, светлина на сърцето и душата ми
ReplyDeleteтоку-що попаднах в един рядък "what the fuck" момент.
ReplyDelete