Време да живея

Искам да съм там.
Макар че ако бях там, щях да пропусна всички неща, които стават тук. Как например седим пред Трия-център в 6 следобяд и пеем високо supermassive black hole, което върви по големия оглушителен екран на фасадата. Или как Н. барабани по корема ми или ме гали по косата ("Защото е къдрава, Нели, и приятна на допир.") докато се чудим какво да правим утре с вестника.
Обаче чувството за загубеност ме догонва всеки път, ако съм будна след полунощ, задето навсякъде става неестествено тихо и мен почват да ме побиват тръпки. Незайно защо тогава, вместо да си седя на топло и скрито в стаята, спя в хола. На този култов син диван, който, ако можеше да говори, щеше да се получи нещо като искрено-и-лично в домашен формат.
А щях и утре най-после да отида на рисуване, обаче отново смятам да пропусна в името на разчистването вкъщи и записването на различни театрални звуци заедно със съседката. (Тази година паниката за пиесата ни се появява доста по-рано от обичайното, най-вече заради досадните зайци и заради осезаемата липса на преди успокояващите и развличащи вниманието Сава, Сава, Иван, Мартина и всички останали под строй. И освен това сме на сцена след точно две седмици, за което всички ви искам под списък на 24ти.) Освен това вкъщи ми е по-спокойно да рисувам или да правя каквото и да е било, което е разбираемо, а и ми е интересно какво е взела майка от Франкфурт.
И така, освен всичко останало, най-после свършиха нервите на продуцентите на Мюзик айдъл и изгониха Иван - а дали това е добре или не, ще видим с времето.
При всички положения, ние сме за Ясен.