Петък

е и петък мина. А с него напрежението и пиесата. Но не и тъгата.
Много малко хора имат късмета и душата да усетят силата на сцената от самата сцена, докато завесата е все още спусната. Прожектори светят към теб, а завесите хвърлят огромни мрачни сенки. Чувстваш се като в Рая.
Но всичко премина. Премина по-бързо и по-неочаквано. Виковете и махането ми подействаха успокояващо.
Благодаря на Желева, най-важната. След това благодаря, но не по ред на важност, на Боби, Радо, малкия Сава, Катя, Митко, Ани, Ренка, Силви, Ели, Мартина, Кольо, Иво, Вики. Съвсем умишлено пропуснах двама и дано да се усетях защо. Или да ме оборят, ако греша, но в такъв случай аз ще им поднеса всички възможни форми на извинение. [Въпреки това, за да не съм прекалено злобна, им благодаря за усилията през година.]
Благодаря на страхотната публика за страхотните аплодисменти.
Благодаря ужасно много на хората, които идваха и си отиваха на афтър-партито и го направиха невероятно, уникално и почти неповторимо. Вярно, не бях с трупата, обаче според мен не им липсвах. Сигурно са успели да ме наредят добре в мое отсъствие.
Но от всичко най-много благодаря на Марто за страхотния безцелно загубен ден, за това, че ми помогна да приема, разбера и после да не направя възможните грешки, за пеперудата и въобще, с риск да стана банална, за всичко.
А пиесата отмина, но тръпката - не. И пиша този блог със сълзи на очи. Сълзи от радост, тъга, спомени и надежди за догодина.
Пък и все още имам чувството, че сърцето ми ще изскочи и ще се взриви на милиони частици. Може би въпреки всичко, това не е била сценична треска. Не знам.
Знам само, че ми е студено и мокро :)
Догодина пак, нали?